Народите на Балканите за един външен
наблюдател винаги са представлявали една странна смес от крайности - положителни
и отрицателни. Цялата ценностна система на българина, включително мисловните и
комуникационни модели, е причудлива сплав, резултат от географското местоположение
и исторически стеклите се обстоятелства.
Съществуват два типа общества -
индивидуалистични и колективистични. В техния контекст могат да се разглеждат и
различните модели на общуване. В индивидуалистичните общества интересите на
индивида са пред интересите на групата. За тях са типични т.нар. ядрови
семейства, състоящи се от родители и деца, а роднините живеят далече. Детето е
уникален “Аз”, от който се очаква да напусне семейството след пълнолетие. Нито
практически, нито психологически се очаква да бъде зависимо от групата.
В колективистичните общества
индивидът зависи от групата. Като първата група в нашия живот е семейството,
което е разширено, включващо всички роднини. Децата растат и се възприемат като
част от “ние” групата. Тези взаимоотношения не са доброволни, а са дадени по
природа. Следователно, индивидът развива взаимоотношения на практическа и
психологическа зависимост. Типичен пример за такова съхранено колективистично
общество е филмът “Моята голяма гръцка сватба”. При този тип общество индивидът
е повече социоикономичен - устройващ групата - отколкото биоикономичен -
устройващ естествената си индивидуалност. От тези кратки характеристики е
очевидно че, българското общество може да бъде включено към втория тип.
Имайки предвид, че уменията за
общуване се градят в семейството, за нас българите е по-лесно да бъдем част от
“ние” групата, отколкото да сме индивиди
и да решаваме конфликтите “тук и сега”. Обаче, това има своите
разбираеми последици: туширане на външните конфликти, насочването им навътре в
индивида като автоагресия и на един по-късен етап отключване на болестен
симптом. В психологията болестта се разглежда като един нездрав начин да бъдем
чути и да бъдем забелязани с всичките си потребности. Едва, когато сме болни,
ние ставаме важни за групата като индивиди. Симптомът е един заместител на
здравите модели на поведение, с които ние задоволяваме нашите потребности. А
тези здрави модели са твърде често блокирани от така наречените интроекти - онези
норми, които ни се задават в ранното детство - норми на общуване и мислене, които
обслужват само и единствено групата, но не и индивида. Тези норми рядко
поставяме под въпрос, но всъщност, през целия си живот преживяваме дискомфорта
от тяхното следване под формата на неприятни преживявания или в по-лошия случай
под формата на заболявания, каквото е депресията.
Колективистичната ценностна система,
каквато е българската, предполага привидна хармония със социалната среда и
нерешени и задържани конфликти. За нас българите пряката конфронтация с друг
човек се смята за груба и нежелателна, думата “не” се използва рядко, защото да
кажеш ”не” се замества с вариантите “ще видим”, “ще си помисля”, “ще ти се
обадя тези дни”. Това е изкуствено отлагане на момента на отказването. Но
междувременно, за онзи, който очаква решението, “ще видим” може да означава
“да”. Оттук и излъганите очаквания и разминаване на гледните точки.
Използващият уклончивите отговори се страхува подсъзнателно “да не обиди”
партньора. Но в крайна сметка обидени има като резултат на уклончивия отказ.
Въпреки, че съществува поговорката
“Казана дума - хвърлен камък”, за българина дадената дума няма силата на
договор, така както за един представител на индивидуалистична култура. В
подобни случаи влиза в действие поговорката “Дума дупка не прави”. Българското
народно творчество изобилства от взаимоизключващи се поговорки, показващи
двойствения характер на нашата ценностна система и влизащи в употреба според
случая.
В повечето случаи всички ние плащаме
т. нар. “психически рекет”, който групата налага с клишета и лепенето на
етикети. Българинът винаги е бил краен в оценките си и винаги се люшка между
“черно - бяло”, “добро - зло”. Нюансите в общуването и възприемането на света не
съществуват. Българинът често възприема несъгласието на другите спрямо
изразеното мнение като несъгласие, неприемане на цялостната си личност, а не на
конкретното мнение или поведение - ”Щом не си с мен, значи си против мен.”
Затова много от нас не заявяват за себе си и възприемат модела: “Премълчаваш и
“стискаш”, за да има мир.”
Цялото ни общуване е едно
мазохистично преживяване, със садистични изблици срещу случайни хора, напр.
срещу някой на опашката в магазина. Един типичен пример е словесната агресия
между шофьори. На пътя всички изпускаме натъпкания гняв от неефективна
комуникация с бясно изпреварване, включване на еднозначен невербален знак и
псуване. Българинът е олимпийски шампион по псуване. В речта на
средностатистическия мъж се чуват минимум по 20 псувни на ден. Много интересен
феномен са и надписите в обществените тоалетни, където отложени конфликти се
изразяват с увековечаващи епитети от рода на “Х е такава...” и “У е онакава...”
Като резултат от натъпкания гняв и
неизразяване на мнението в дадения момент срещу конкретния дразнител е
синдромът на критикаря, от който сме засегнати почти всички - като
народопсихологическа черта. Българинът изпитва удоволствие да търси негативните страни, да омаловажава
успехи и достойнства. Тази тенденция се наблюдава у хора, непреработили
вътрешните си комплекси . Вместо да насочат психичната си енергия в
саморазвитие, те търсят негативите у други.
Съпоставяйки
индивидуалистичните и колективистичните общества, основна разлика между тях е
измерението избягване на несигурността. То е причинено от високи нива на стрес
със съпътстващи явления като нервност, несигурност, напрегнатост, тревожност и
т. н.
Още от ранно детство българските
деца са изложени на висок стрес в сравнение с децата във Великобритания,
Швеция, Дания. На българските деца почти винаги се говори на висок глас и с
остър тон или им се крещи (включващо често и “наплясквания” и “шамаросвания”),
ако вършат неща, които родителите смятат за опасни и нежелателни като тичане,
катерене газене в локви, пипане на мръсни предмети. Българското дете
непрекъснато чува от възрастните: “не ходи тук”, ”не прави това”, “не говори
така”. Толкова много изрично забранени неща, толкова много “не”, и все пак толкова
малко родители, които им показват или казват “как” или “какво“ се очаква от
тях. Българските деца растат в семейства, където така наречената Двойна
връзка е определяща - на един тийнейджър се съобщава “Прави каквото искаш” - но
с тон, който в повечето случаи изпраща послание - “Ако правиш, онова, което искаш,
ще бъдеш наказан!” Така разминаването между текст и вложеното в този текст
прави българското дете дезориентирано и пасивно, което в по-късна, по-зряла
фаза води до депресии - като форма на автоагресия или нездраво освобождаване на
натъпкания гняв - под формата на физическо или психическо насилие.
Българското дете вместо да бъде
подкрепено в опита да си развива здравите начини за общуване със света по-скоро
бива “обработвано”, така, че неминуемо попада в травматични отношения и
постепенно се научава да използва манипулативни методи на общуване.
Българската жена отглежда с много
любов своите деца, но в същото време тя е и тази, която желае да те останат
нейните малки деца и затова дълго не прерязва пъпната връв, обърквайки и
правейки децата си психологически зависими. За малкото човече няма по-голям
страх от това да загуби обичта на мама, а много от български майки манипулират
този страх с фрази от типа: “Мама няма да те обича, ако...”, “Какво ще прави
мама без теб”, “Браво, бе, майче, аз за теб всичко давам, а ти...”, “Какво ще
кажат хората, да ме съсипеш ли искаш?”, “Ако ме обичаше, щеше...” и така до
безкрай, докато детето престане да бъде “Аз” и стане “Ние”.
Поради това ние българите в много
случаи нямаме вяра в себе си, възпитани в такава условна любов, считаме, че, за да бъдем приети, трябва да сме
удобни на всички, да изпълняваме условия, за да бъдем обичани, а не да бъдем
обичани такива каквито сме.
Не случайно депресията намира почва в онези хора, които се
самоподценяват, пасивни са като нагласа, изключително нагаждащи се към
желанията на другите, без да отчитат собствения си дискомфорт от това. За
щастие депресията има една положителна
страна, въпреки изключителната мъчителност на преживяванията, тя отвинтва
винтила на дълго преживяваното неудоволствие от неефективна комуникация и
манипулации, за да накара онзи, който страда, да потърси професионална помощ, за
да разбере, че нещо не в него, а в начина по който е расъл, и правилата, които
са му зададени са били грешни и повече не го
устройват, за да почне да
работи за собственото си щастие и
комфорт, и да не изпитва вина от това. Оптимистично е, че вече има българи,
работещи в посока на преработването на личните и националните си комплекси,
което неминуемо води до подобряване на качеството на живот на ниво индивид и
общуването на ниво група.
А
всъщност е много просто: Да бъдем честни към себе си и другите. Да се научим да
казваме ДА, което да означава единствено съгласие, и НЕ, което да означава само
и единствено несъгласие.
Тогава ще имаме силата да прощаваме и да си прощаваме, да правим своите житейски избори с отговорност и готовност да плащаме
тяхната цена .
Но
това е и точно толкова сложно. Защото, ако цената е само измерима в пари, всичко би било лесно, но
цената често е качеството на нашия живот и взаимоотношенията с важните ни хора.
Тогава ще имаме силата да прощаваме и да си прощаваме.
И ако имаме
осъзнатостта, че в голяма степен творим собствения си живот, и ако натоварваме
с отговорност в много по-малка степен
другите или обстоятелствата, бихме правили най-добрите за нас избори.
К.Станилова
Няма коментари:
Публикуване на коментар