понеделник, 9 април 2012 г.

За любовта


ЗА ЛЮБОВТА

            Той и Тя се срещнали един ден. И се влюбили. Той и Тя станали Ние.

          
            Настанало време на луди надежди. На илюзии, че неговата непълнота ще бъде запълнена. На миражи, че нейните предишни рани ще бъдат излекувани. На желания, от всеки – да бъде чут, разбран и признат.

            Било среща на неговото и нейното минало. На неговите и нейните опасения - дали това ще трае безкрайно. На копнеж всеки да бъде съвършен в очите на другия. Всеки от тях се стремял да изглежда такъв, какъвто си мислел, че другият харесвал и желаел да види.

            Минало време и този стремеж започнал да ги изтощава. Всеки от тях се страхувал да се разкрие такъв, какъвто се чувствал. Всеки имал различни причини за това – да не нарани другия, да не се изложи на риска да загуби привързаността му, да не разочарова другия, и себе си...

            Появил се Страхът – че Тя ще загуби Него и Той Нея, че няма да има Ние.

И започнали да си искат пълното внимание от другия. Получили го. Поискали си цялото време, присъствие, съсредоточаване, енергия, обожание, ... Получили и тях.

            Но всеки от тях усещал, че не винаги давал това, което е искал да даде. И тъжното било, че не винаги давал на другия това, от което другият имал нужда. Любовта се обезличила от силната нужда от другия. Страховете им ги карали да се нараняват. И двамата започнали да бъркат Любовта с Болката.

            А Болката имала силата да привързва повече от кое да е чувство.

            Всеки започнал да зависи от другия. И да иска да властва над другия. Защото всяка власт, откакто свят светува, е и форма на зависимост.

            Но те не се замисляли над тези неща. Просто били забравили, че другият е свободен човек и всеки един момент можел да тръгне по пътя си. Двамата помнели изключителните моменти, когато били влюбени, неизразимото с думи усещане, изпитано при първите им разменени погледи. И се опитвали отново да ги преоткрият. Напразно.

            Но все още имали Надежда, че истинската и вечната Любов била възможна.

            Един ден чули, че на върха на висока планина имало Храм на Любовта. И който стигнел до храма, можел да разбере, дали наистина имало истинска и вечна Любов.

Решили двамата, че си заслужава заради Любовта да изкачат планината - до храма.

            Тръгнали по стръмния склон, хванати за ръце. Нетърпелив, да стигне бързо, Той я дърпал нагоре, а Тя се уморявала, искала почивка, сърдела се дори, но продължавала все да върви в неговата крачка. На нейното бавене и спъване се сърдел той, и така, скарани, запъхтени и изтощени от дългия и труден  път, стигнали върха.

            Съзрели храма. Но имало и малко разочарование. Изглеждал просто бял и обикновен, а не такъв, какъвто го имали в представите си долу. Пазач пред входа имало, един. И тогава чули те, от него:

            - Не сте достойни, все още, да влезете в Храма на Любовта! Но, ако наистина искате да разберете какво е истинска Любов, то имате възможност за това, без да влизате даже. Просто трябва да използвате ето този път надолу – не по склона, по който дойдохте до тук, а по другия, противоположния.

            Погледнали двамата натам. Уплашили се малко. Стръмен, почти отвесен бил обратният път. Всъщност била малка, като за един човек, тясна пътечка, цялата покрита с камъни, малки и големи.

             - Няма страшно! – казали си те – Ще се държим здраво, един за друг, и ще слезем!

            Заслизали полека. Оказало се по-трудно, отколкото изглеждало. Почти невъзможно било да вървят едновременно двамата по тясната пътека. И отново, както и на качване, Той избързвал, подхлъзвал се по камъните, падал, повличал и нея, държейки я за ръка.

             - Пусни ме -  молела го Тя – ще паднем, ще се пребием! Нека вървим по отделно!

             - Че аз не съм те вързал! Пусни се ти от мен! – разсърдил и се Той. И бил прав: Когато някой те е хванал здраво за ръка, никога не знаеш кой кого държи!

            Сърдити, един другиму, отворили двама ръце и се пуснали. И, о, чудо! Заслизали надолу внимателно, започнал всеки да гледа в собствените си крака, а не как другият, до него, върви. Изчезнало притеснението, и им било спокойно, защото усещали, че другият е там, близо, че диша, и че го има. Всеки поспирал, когато се уморял, почивал си и пак тръгвал.

            Стигнали накрая долу. Уморени, но помъдрели. Той, сам със себе си. Тя, сама със себе си. Погледнали се двамата, в очите, и съзрели, че отново са Ние. И пак в очите им се четял въпрос:

            - Дали истинската Любов е тази? Пускащата Любов? Дали да пуснеш, не означава, да си позволиш да бъдеш себе си и другият да бъде друг? Не да се стремиш да имаш някого, който те допълва, а да имаш с кого да споделиш своята цялостност?

            Кой знае?
Сигурно е, че е нужен един цял живот, за да разберем това. Или да не го разберем.

!!! Съвпаденията с реални лица и събития,включително със живота, мислите и чувствата на току-що прочелите това, които и да сте, е напълно НЕслучайно.
Публикувана във в-к „Марица”, юли  2009 г.

К. Станилова

неделя, 8 април 2012 г.

Shop till you drop.


SHOP TILL YOU DROP – ДА ИМАШ ИЛИ ДА БЪДЕШ?

         Живеем във време, в което имането е на почит. Копнеем, бленуваме, тъгуваме... и... купуваме. Купуваме. Купуваме. Купуваме ...
            Shop till you drop - в превод от английски език: “пазарувай до припадък” - е жизнената максима на Хомо Невротикус Нормалис ( Хомо Сапиенс Сапиенс е наричан Невротикус, тъй като невротичността е норма. Норма за какво? За обезчовечаването ни, за механизирането ни, за обезчувстването ни, за обезтелесяването ни. И... имането ни). Купуваме – храна, дрехи, престижни вещи. Вземаме кредити. Живеем свръх възможностите си, за да повярваме, че сме по-важни и по-помазани от поколението на родителите ни, които ядяха бонбони „Теменужки” и пиеха лимонада „Ехо”. Задаваме ли си въпроса, че да имаш, не значи да бъдеш? Купуваме, усещайки онзи прилив на щастие, който може би много от нас са изпитвали в детството, когато мама и татко правеха неща само за нас. Ние. В центъра на Вселената на важните ни хора.
            Лудото пазаруване не е ли онзи начин за нас, възрастните, да си сътворим живот - приказка? Да имаме вещи, означава ли непременно, че сме щастливи? Дали се запитваме, че опразвайки рафтовете на магазините, се опитваме да запълним емоционални дупки? И ако купувайки, изпитваме еуфория, а после смътно в стомаха ни бодва чувството за вина и съмнение дали ни трябва нещото, което сме купили, какво ако не форма на зависимост е купуването? Зависимости като тези от дрога, храна, секс, работа, известни на психолозите като хиперконсумативни проблеми. Всяка зависимост, обаче, е мета удоволствие, т. е. заместител на истинското удоволствие. А всеки човек е зависим от други живи хора - от това да бъде разбран, погален, нагушкан. И ако това липсва, насреща са неживите удоволствия - вещи, за които плащаме, които са на една ръка разстояние, които можем да ползваме или не без много угризения. Удоволствията, дарени ни от живи хора, са тези, които запълват емоционална празнота. Но... за тях трябва да се потрудим, да привличаме, и в крайна сметка да поемаме риска да бъдем приети или отхвърлени. Разбира се, тук не иде реч за купуването на подарък за важен за нас човек, с който да му кажем: „Важен си ми.”, тук говоря за купуването на бързи обороти, просто за да повярваме, че имайки много неща, ние сме други.
            В тази статия ми се иска да споделя някои от психологическите трикове, за които пише списание Insight, и които стимулират маниакалното пазаруване в големите молове и хипермаркети, а отскоро това се забелязва и по-малките магазини.
Тези трикове са разработвани в големите градове на САЩ през 80-те и 90-те години на миналия век. Бащата на съвременните търговски центрове Виктор Груен открива, че дезориентацията на купувача го задържа все по-дълго в магазина. Асиметричната форма на помещенията, затруднява изборът накъде да се завие,  всеки завой открива нови и нови щандове и магазини. Течаща вода, специфично осветление, постоянна температура, специална музика – все неща, които поддържат усещане за друго време и пространство. Търговците ни вкарват в един приказен свят, в който влизаме, решили само да разгледаме или купим нещо малко, но се омагьосваме и ставаме импулсивни и безкритични. Всъщност магазините използват „порталите в човешката психика”, през които се отправят безмълвни послания за свръхкупуване. Лишените от чувство за време и пространство, хората, попаднали в големите търговски центрове, са по-лесни за пазарно манипулиране - влизайки вътре първото нещо, което ни засмуква е лъскавата подова настилка, която стимулира любопитството да продължим. Музиката все по-често въздейства за решението да  купим - в хранителните магазини се пуска бавна и меланхолична музика, готови храни се продават бързо с ритмична музика, дрехи и бижута - с музика със силни и еднообразни тактове. Все повече магазини използват аромати, които подсилват приказната атмосфера. Да се почувстваме в страната на чудесата. Но дали е чудо животът вътре в нас? И този, който водим в общуването на четири очи? Ядем, пием и притежаваме, за да се напълним. С какво? С храна, алкохол или вещи. Вместо да се запитаме какво гладува в нас? И когато си отговорим, да го нахраним това нещо.
Е, разбира се, личен избор е на всеки, дали ще вземе голяма кошница, която да препълни със салами, бири, всякакви бели и черни хлебчета, или ще влезе и ще купи толкова неща, колкото двете му ръце могат да задържат. И после ще седне на приятен разговор на маса с някой, с когото отдавна не е говорил.
А може и да не купим нищо, само добре опечен хляб, за да си направим циганска баница. И да я изядем, вървейки по пътя, както в детството. Поздравявайки всеки, който мине покрай нас. Просто така. По случай живота.

Публикувано във в-к "Марица", 2009 г.
К. Станилова

сряда, 4 април 2012 г.

Отниско


Защото гледат на света отниско
Обичам срещите със
случайни хора. Случайни срещи и не толкова случайни послания.
Преразказвам част
от разговор с клошар през уикенда.
“Има всякакви
хора - кьорави, куци или сакати, хора с къщи и такива, които си носят къщите в
количка като мен. Но една категория хора вече свърши. Прости няма. Повтарям
Н-Я-М-А! И ако номерата са минавали, то е защото отсрещният е искал, а не щото е
прост”.
Хубавичко да го запомним! Той / Тя НЕ И-С-К-А. Вече! Да даде! Да направи! Да
подбутва! Това е! Минават ни номерата, не щото другите са прости. А ние хитрички.
Отсрещният е искал, а вече не иска - да ни оставя да си разиграваме коня. И преди
да му се разсърдим що е спрял кранчето, ( „гледай го ти, какъв егоист е станал - хубаво си даваше,
а вече не дава”), да вземем да направим нещо, че да понапълним и неговия басейн. Не
само да вземаме. Е, само и единствено, ако искаме да върви харно достлука и комшулука. Иначе
няма да стане. Прости хора вече се не раждат. Глад - било то материален или
емоционален - с кьорфишеци и обещания за някога - се не храни!
Обичам срещите със
случайни хора - особено такива. Защото гледат на света отниско - там, от бордюра - и виждат всичко. Или поне онова, което ние пропускаме -
заровили глави в облаците на собствената си правота,
величие, статус, богатство, интелигентност и т. н...
К. С.
Август, 2011 г.

И..., и...


И..., и...
Добрият стар Юнг казва, че във всеки човек има всичко - и мъж, и жена, и принц, и просяк, и угодник, и бунтар, и прочее...
Във всеки има и по един Слуга, и по един Господар. Когато обичаме Слугата в нас, дадем му място и право на съществуване, тогава ще служи, и ще ни служи. С радост. Защото иска. А не от страх. Ще отстъпва, защото е енергийно пестящо, а не защото ще бъде наритан, ако не отстъпи. В противен случай мразеният от нас Слуга, един ден се превръща в един егоцентричен и арогантен Господар. Който налага. И се налага. Пъне се като магаре на мост, само за да не падне от позицията на Господар. Защото вече намразилият Слугата в себе си Господар, не е проумял, че да си Господар не означава нито повече, нито по-малко от това да си Слуга. Все пак думата Слуга идва от думата "служа" - ако добре служа на себе си, ще служа и добре на другите. Господар, който мрази Слугата в себе си, е опасен Господар. За себе си. И за другите.
Господар, който води смирено. И Слуга, който служи радостно. Дай Боже всекиму. И у всекиму.
К.С.