Shop till you drop.

SHOP TILL YOU DROP – ДА ИМАШ ИЛИ ДА БЪДЕШ?

         Живеем във време, в което имането е на почит. Копнеем, бленуваме, тъгуваме... и... купуваме. Купуваме. Купуваме. Купуваме ...

            Shop till you drop - в превод от английски език: “пазарувай до припадък” - е жизнената максима на Хомо Невротикус Нормалис ( Хомо Сапиенс Сапиенс е наричан Невротикус, тъй като невротичността е норма. Норма за какво? За обезчовечаването ни, за механизирането ни, за обезчувстването ни, за обезтелесяването ни. И... имането ни). Купуваме – храна, дрехи, престижни вещи. Вземаме кредити. Живеем свръх възможностите си, за да повярваме, че сме по-важни и по-помазани от поколението на родителите ни, които ядяха бонбони „Теменужки” и пиеха лимонада „Ехо”. Задаваме ли си въпроса, че да имаш, не значи да бъдеш? Купуваме, усещайки онзи прилив на щастие, който може би много от нас са изпитвали в детството, когато мама и татко правеха неща само за нас. Ние. В центъра на Вселената на важните ни хора.

            Лудото пазаруване не е ли онзи начин за нас, възрастните, да си сътворим живот - приказка? Да имаме вещи, означава ли непременно, че сме щастливи? Дали се запитваме, че опразвайки рафтовете на магазините, се опитваме да запълним емоционални дупки? И ако купувайки, изпитваме еуфория, а после смътно в стомаха ни бодва чувството за вина и съмнение дали ни трябва нещото, което сме купили, какво ако не форма на зависимост е купуването? Зависимости като тези от дрога, храна, секс, работа, известни на психолозите като хиперконсумативни проблеми. Всяка зависимост, обаче, е мета удоволствие, т. е. заместител на истинското удоволствие. А всеки човек е зависим от други живи хора - от това да бъде разбран, погален, нагушкан. И ако това липсва, насреща са неживите удоволствия - вещи, за които плащаме, които са на една ръка разстояние, които можем да ползваме или не без много угризения. Удоволствията, дарени ни от живи хора, са тези, които запълват емоционална празнота. Но... за тях трябва да се потрудим, да привличаме, и в крайна сметка да поемаме риска да бъдем приети или отхвърлени. Разбира се, тук не иде реч за купуването на подарък за важен за нас човек, с който да му кажем: „Важен си ми.”, тук говоря за купуването на бързи обороти, просто за да повярваме, че имайки много неща, ние сме други.

            В тази статия ми се иска да споделя някои от психологическите трикове, за които пише списание Insight, и които стимулират маниакалното пазаруване в големите молове и хипермаркети, а отскоро това се забелязва и по-малките магазини.

Тези трикове са разработвани в големите градове на САЩ през 80-те и 90-те години на миналия век. Бащата на съвременните търговски центрове Виктор Груен открива, че дезориентацията на купувача го задържа все по-дълго в магазина. Асиметричната форма на помещенията, затруднява изборът накъде да се завие,  всеки завой открива нови и нови щандове и магазини. Течаща вода, специфично осветление, постоянна температура, специална музика – все неща, които поддържат усещане за друго време и пространство. Търговците ни вкарват в един приказен свят, в който влизаме, решили само да разгледаме или купим нещо малко, но се омагьосваме и ставаме импулсивни и безкритични. Всъщност магазините използват „порталите в човешката психика”, през които се отправят безмълвни послания за свръхкупуване. Лишените от чувство за време и пространство, хората, попаднали в големите търговски центрове, са по-лесни за пазарно манипулиране - влизайки вътре първото нещо, което ни засмуква е лъскавата подова настилка, която стимулира любопитството да продължим. Музиката все по-често въздейства за решението да  купим - в хранителните магазини се пуска бавна и меланхолична музика, готови храни се продават бързо с ритмична музика, дрехи и бижута - с музика със силни и еднообразни тактове. Все повече магазини използват аромати, които подсилват приказната атмосфера. Да се почувстваме в страната на чудесата. Но дали е чудо животът вътре в нас? И този, който водим в общуването на четири очи? Ядем, пием и притежаваме, за да се напълним. С какво? С храна, алкохол или вещи. Вместо да се запитаме какво гладува в нас? И когато си отговорим, да го нахраним това нещо.

Е, разбира се, личен избор е на всеки, дали ще вземе голяма кошница, която да препълни със салами, бири, всякакви бели и черни хлебчета, или ще влезе и ще купи толкова неща, колкото двете му ръце могат да задържат. И после ще седне на приятен разговор на маса с някой, с когото отдавна не е говорил.

А може и да не купим нищо, само добре опечен хляб, за да си направим циганска баница. И да я изядем, вървейки по пътя, както в детството. Поздравявайки всеки, който мине покрай нас. Просто така. По случай живота.

Публикувано във в-к "Марица", 2009 г.

К. Станилова