Краят на света. Или краят на стария ред. Нови пластове. Нов ред. Нова любов. И желание да сме част от нещо изключително. И сигурно сме. Нужно ни е да ни бъде казвано как ще сме част от нещо изключително през този месец декември, въпреки че всяка фибра на тялото ни и всяка частичка от душата ни знае, помни, преживява живота като нещо изключително. А той, животът, Е. Изтъкан от много краища и много начала. Моменти на натрупвания в количество. Моменти на качествени скокове.
За мен беше още 1986 година, когато си правех колажи от сп. "Жената днес" и "Лада" за това какво и как искам да си наслуча. Без да знам и да съм чувала за "Тайната". И от тогава все така. С въпроси към себе си. За себе си. И света. А този месец ще станат точно 12 години от осъзнатото ми решение да продължа да работя върху т. нар. си ново осъзнаване. Решение за вървене по пътища - коларски, селски, горски, магистралски, български - на дупки, пак по магистралски. Разбих няколко коли. Поправях. Сменях. Пътуването по тези пътища си струваше, заради едно единствено нещо, което направи живота ми човешки. Две думи, които казвам в моменти, когато Егото ми иска да ме хвърли горе на черешата и реша, че много знам. Думите са "Не знам". Не знам какво наистина става и ще стане през този месец и от тук нататък. За мен мерило за ставане са междучовешките отношения. Как живеем - със себе си и другите?
Има неща, в които вярвам без да съм ги видяла и преживяла. Че под краката ми има неща, които съзнанието ми не може да обхване. Колкото и да се напъвам. И че над главата ми има неща, които съществуват без да умувам над тях ежедневно. Вярвам, че очите ми виждат едно, а друго не. Че ушите ми чуват едно, а друго не. Но вярвам, че тялото ми усеща и душата ми диша, когато й се случват красиви докосвания с другия. И се сгърчва, когато нечисти пръсти се опитват да се ровят в нея.
И пак. Не знам. Всичко това може да е плод на моите заблуди и ограничения. Но е облекчаващо да не знам.
2012 г. е. Вперили сме поглед в духовното. След дълги години, когато Аз не значеше нищо. Имаше Ние. Материалното беше важно, духовното преритваше недохранено. Днес е друго. Концентрирахме се в Аз. В себеосъзнаването си. В себеприемането си. В себе си. В други светове. И същности. Вярно е, че всички сме изключителни. И възторгът, че откриваме неща, които са по-стари от света, е част от екстаза на откриването. И на заблудите. И на откровенията.
Но думата любов не е разменна монета. Поне по пътя към духовното. Толкова думи за любов, картинки за любов, пак думи за всемирна - всеобхватна - обичаща - всичко и всички любов. Но..., когато говорим за любов, питаме ли се, телата ни дали я чувстват. Обичаме ли живите хора или идеята да обичаме? За себе си знам, не вярвам на думи, които говорят за любов, а очите на говорещия за възвисена любов гледат през мен - някъде в небесата, където е идеята за любов. Виждам ли Теб? Виждаш ли Мен? Усещаш ли любовта на зарзаватчията, който остава до 10 вечерта да те изчака, защото знае,че точно Ти минаваш в 10 вечерта след работа, за да си купиш плодовете за закуска. Усещаш ли любовта в автомонтьора, който идва на 100 км., защото колата ти е блокирала? Усещаш ли любовта в някой, който ти се обажда с въпрос "Как си?", просто защото те има. А не защото ще поиска след малко нещо? Усещаш ли любовта, когато съседката ти дава парче домашна баница. Без повод. Ей така, защото го усеща. А не защото ще поиска след малко нещо? Имаш ли жив интерес към продавачката, която иска да разговаря с теб и ти казва "Пак се прибираш късно, много работиш бе..." И това е любов - точно под носа ти. Чуваш ли думите на някой, които ти казва: "Не приемам простотиите, които правиш на мен или на себе си." Защото и това е любов. Честна. Думи, които означават "Пука ми за теб", затова те отхвърлям". И това е любов. Конкретна. Тук и сега. Обичаш ли и ти другите по този начин? Живите Ти-та, застанали пред теб. А не идеята за любов.
Новият ред идва с нов интерес към човека отсреща. Поне за мен.Защото, колкото и духовни да ставаме. И да се издигаме над 7 чакра. Там долу под нея едно живо тяло диша, усеща, иска, желае. И то знае, че едно живо Ти е важно за него. За да го изслуша, нахрани, нагушка. За да поспори. За да се приближи. За да се отдалечи. За да се обича. И понякога, за да се мрази. И след това пак да се обича. Любовта, тук и сега, на тази земя, е да обичаш това, което Е. В този свят несъвършено материален. Но, добавяйки духовни подправки. За вкус, с внимание да не се пресоли и вгорчи манджата. Или отношенията между Аз и Ти.
Любовта не е във възвишените думи. За мен. За други може да е друго. Не знам. За мен любовта е действие. Любовта Е във въпроса "Как си? Звънкам, ей така - само да те чуя."
Кремена Станилова
Няма коментари:
Публикуване на коментар