неделя, 28 октомври 2012 г.

Лакомство или пакост?

Лакомство или пакост?
Хелоуин – един празник, макар и чужд за българската култура, има своя дълбок общочовешки смисъл. Макар да има хора, които надават вой. Нямаме ли си наши празници! Този е различен. И лошо няма, ако го празнуваме. Лошото е, че съвременният човек рядко осъзнава дълбоко-психологическия смисъл на ритуалите, дошли от древността, без значение отблизо или отдалече.
И може би механичното отбелязване на наши празници, без дълбокото осъзнаване, кара душата ни да търси нещо, което да я нахрани. И да, имаме си и Кукери, имаме си и Заговезни. Но взети заедно те представляват един празник, какъвто е Хелоуин. В крайна сметка, човешката душа има едни и същи нужди, без значение къде и на каква земя живее нейният собственик.
Та, за Хелоун и неговия смисъл. Видян през очите на човек, който ежедневно се среща със забравените нужди на човешките души.
Хелоуин - 31 октомври.
Между есента и зимата.
Лакомство или пакост? Почукват на хорските врати деца, облечени като страховити герои. Там са всички наши чудовища, страхове, сенки. Скелети и духове, космати и зъбати персонажи. Не бързайте да отвръщате поглед!
Чухте ли почукване. Може да не им отворите. Но те все ще почукват, заровени в несъзнаваното ни. Само нощем ще излизат като кошмари. Недочути и недовидени дълго време, те разбиват вратата на килера, където от деца сме ги затворили. Там, на тъмно. Познахте ли ги? Страховете, които не искате да видите. Те идват през деня ни като реализирана съдба – като болести, нещастия и инциденти.
Древните хора са знаели. Пуснати на светло. Преживени като ритуал. Страховете се интернализират като осъзната част от нас. Нахранени, те вече не са толкова зъбати и космати. И не плашат. А стават съюзници.
Лакомство или пакост?
 Пуснете ги, де!
Отворете вратите!
Погледнете ги!
И им дайте лакомство!
Кремена


Вечер в Студио "РЕА", Среща с 13 Чудовища - сенки  и Светещия Джак.
Работа с Таро архетипите в едно пътуване в света на сенките.
26 октомври, 2102 г.
Trick or treat!

вторник, 2 октомври 2012 г.

Вода гази, жаден ходи


Вода гази, жаден ходи.
Народът го е казал мъдро и вократце. Едни от нас, в пустиня да бродят, пак кладенец ще изнамерят. Други от нас, макар нагазили в потока, все ще жадуват за океана.  Различни сме. В умението си. Или в неумението си. Различно  да даваме. И различно да  получаваме. Някой път даваме, очаквайки, че инвестираме в някого, който ще ни е подръка, ей тъй в случай на нужда. Даваме мило и драго. Изсипваме върху някого целия рог на изобилието. И от такова даване, от толкова изсипване, другият получава синини и бърза да си тръгне, щото все не успяваме да улучим, че вместо цялата сергия, той е искал едно обикновено захарно петле. Някой път пък бързаме да се разплатим още в момента, в който са ни дали. Без да се замисляме, че най-голямата неблагодарност на този свят е да бързаш да върнеш услугата, сакън длъжен да не останеш. За видовете даване много приказки е изприказвано. Че да даваш, само когато си дал първо на себе си, е вече да си изпитал щастието да споделиш с друг. Без значение дали този друг ще ползва или не нещото, което сме му дали. И разочарование от неблагодарността на другия рядко има.
Но тук, за друго ще стане дума. За това как става така, че някой път целият свят да е поднесен в краката ни, все гладни си оставаме. Все нямаме. Все някой  има повече. Обикаляме от човек на човек. Отлепяме смучката от едно място. Залепяме за друго. А все гладни и жадни ходим. Обикаляме от връзка на връзка. Да намерим онази любов, която сами на себе си трябва да дадем. Или бивайки болни, обикаляме от лекар на лекар, от специалист на специалист. И все болни ходим. Обвинявайки, че специалистите, видиш ли, не стават. Събираме информация, съвети, книги, страсти, преживявания. И все не можем да запълним бездънната яма дълбоко в нас. А дори не се замисляме, че преди да получим, бива да дадем. За да ни се получи нещото. Да дадем. Ама не става дума за пари. Щото като чуем даване, все пари са ни в главата. То и пари някой път за себе си с кеф не даваме. Но това е друга тема.
Думата, ключ към това да пием от един поток и той да ни свърши работа на цял океан е, ДОВЕРИЕ. Ако Аз-човекът имам доверие на Теб-човека, който имаш нещо повече от мен - опит, ресурси, знания. За да го получа, ще ти дам ДОВЕРИЕ. Ще склоня глава пред теб и това, което си, ще се отпусна в ръцете ти както детето го прави в ръцете на мама, за да бъде нахранено.  Няма да бъда над теб, няма да бъда потаен, няма да съм все с едно на ум, в защита  - стегнат и недоверчив. Няма несъзнавано да плюя това, което ми даваш. И да ти се сърдя, че не ме храниш достатъчно. Защото, да се доверя, означава за кратко да преценя. И да се ДОВЕРЯ първо на усещането си и на нуждата си, и след това да се отворя пред теб, за да получа. Без отваряне, няма получаване. Нито засищане.
До-верие. Всичко стига до вярата. Първо в мен. В моята нужда. После в теб. В твоите способности - да ми задоволиш нуждата. В човешкото. В доброто. Във възможността - ако в детството ни някой не се е оказал на висотата на нашия идеал и не е успял да ни нахрани и оттам ние сме обобщили с неверие, че никой не може. Че сега може някой друг да е способен да ни даде. Но не като Бог, ако като човек със своите слабости и грешки.  А за онези, които все дават, без да се замислят, искайте доверие. Иначе камъните почват да падат по-късно във вашата градина. Имайте доверие и в себе си. Че не е нужно нон-стоп да давате, за да бъдете обичани.
Вярата - храни, лекува, обича, запълва. Вярата в човека отсреща. Това е първото, което можем да дадем. И то е достатъчно. Но е най-трудното. Но и най-благодарното. И засищащото.
Кремена