сряда, 6 април 2011 г.

GIVE & TAKE BALANCE

GIVE & TAKE BALANCE

К.Станилова
Размисли за баланса между даване и вземане
Публикувано в списание BUSINESS LADY MAGAZINE, бр.2

Някога в едно малко градче имало едно петгодишно момиченце. И както всички петгодишни момиченца, и то имало любими неща. Една голяма плюшена розова маймуна, която гушкаше нощем. И един Иван. Иван или Ваньо беше съседско момче-бяха почти връстници. Заедно си играеха. Заедно се цапаха. Заедно ядяха пържени филийки и бухтички.Заедно спяха на обяд-ту в едната, ту в другата къща. Откривайки света, се учеха на заедност.
Един ден това свърши. И както се случва със света на децата, той се оказа не толкова важен-светът на възрастните имаше да върши по-важни неща от някаква си детска заедност. Бащата на Ваньо беше военен и заминаваше да служи много далече като отвеждаше цялото си семейство там. В някакво друго градче на име Девин. Името на градчето се стори на децата като края на света. В деня , в който Ваньо трябваше да замине, Тя се събуди, усещайки, че за първи път губи нещо важно. Нещо я стискаше за гърлото.Тя не разбираше какво става, но знаеше, че е нещо много страшно,което детското й съзнание отказваше да приеме. Родителите им ги събраха и им казаха да се сбогуват. Ваньо започна да плаче, след секунди вече се дереше - не искаше да тръгне. Тя стоеше объркана, стискаше маймуната и гледаше как възрастните увещаваха Ваньо да спре да плаче. Изведнъж той протегна ръце и ревна по-силно:”Искам маймунатааааааа!” Дали наистина искаше маймуната или искаше да отнесе част от любимата си приятелка? Сърцето й се сви-не искаше Ваньо да плаче. Опита се да го прегърне и дръпна Ваньо към себе си.
Това тогава за никой от възрастните нямаше значение. Имаше значение, че има две разстроени деца, които започваха да стават неуправляеми. Някой от възрастните дръпна маймуната от ръцете й , изричайки „Дай му я! Не виждаш ли как плаче?”
Тя стисна още по-силно маймуната-та нали, ако я дадеше щеше да осиротее два пъти-от тук нататък щеше да бъде без любимата играчка и без любимия приятел. „Добрите деца си дават играчките. Нали ти е приятел.”- Някой дръпна маймуната от ръцете й, даде я на Ваньо, и докато двете деца се опомнят, го натикаха в колата. След малко синият Москвич се скри в прахоляка на завоя-откарвайки надалече приятеля й и нейната играчка.
Плачът, който беше се събирал в гърлото й , изригна с все сила и огласи улицата. Отново някакъв възрастен глас я нахока:” Я, голямо момиче, а плаче!”
Дълго време след този ден Тя усещаше празното. Стоеше на една олющена пейка денем и гледаше по посока на завоя, зад който се беше скрила от погледа й колата. В ушите й кънтяха: „Добрите деца си дават играчките.”-„А беше ли наистина добро дете, щом не искаше да си даде играчката?” Не, Тя искаше да бъде добро дете, затова болката от онзи ден се сви на скришно дълбоко в душата й. Все едно я нямаше. Постепенно случката избледня. И само през годините я навестяваше нощем в съня й. В съзнанието й се беше загнездило посланието, че добрите деца, а после и добрите възрастни хора обичат да дават. Даването беше добро, а за вземането никой не беше й казал нищо там и тогава като дете. Но всеки път, когато видеше тъжни очи, даваше-време, пари, услуги, помощ. От даване не й оставаше време за вземане. А и дори не искаше да знае дали има, или няма нужда-да получи, ей така, защото я има, а не защото е дала.
Залъгваше се ,че дава, защото може, а другите не могат. Че нищо не й струва. А за енергията, която хвърляше, да удовлетворява желанията на този или онзи, дори не си помисляше. А и добрите хора така правят-Дават! Често, обаче, се усещаше, че позволява да бъде манипулирана-от просяците на улицата, от познати, хитреци и мързеливци. Но даваше, защото Тя може! Преживяваше се като добра. Може би и по-добра. От другите, които не могат. А може би можеха, но не искаха? Понякога се възмущаваше вътре в себе си от нечия неблагодарност. Но продължаваше да прави разни неща заради другите. Или поне така вярваше. През ум не й минаваше, че може би дава, за да не изпита онази болка от раздялата, че може би се страхуваше, че ако спре да дава, ще остане сама. И сама не разбираше парадокса, че колкото повече даваше и правеше нещо за другите, толкова повече се усещаше сама.Но.. нали добрите хора Дават и мислят за другите. Докато един ден случайно не попадна на една басня. За трактора и блатото. Но както се говори-случайните неща, никога не са толкова случайни, колкото изглеждат, а идват при нас, когато сетивата ни са отворени за тях. Та в тази басня се разказваше за един трактор, който си орял една нива, близо до едно блато. Орял и си подсвирквал, изпълнен със стръв и енергия за живот. Видяло го блатото и се заоплаквало, колко е тежка съдбата му на блато и колко му тежи тинята, в която тъне.Само, ако можело някой да посипе малко пръст в него, та да престане да бъде блато.Тракторът моментално се закачил-нали бил трактор. А и имал енергия за три трактора, предложил да му помогне.Цял ден сипвал пръст до припадък, а блатото все не било доволно, поглъщало пръстта и все не му стигала. Тракторът заработил още по-настървено, със сетни сили, докато накрая целият се налепкал с кал, натежал и бавно потънал в блатото. Все едно никога не бил там и не бил работил цял ден. А блатото останало там да чака следващия трактор, който щял да си помисли, че може да спаси едно блато от самото него.
Тя се замисли. А можеше ли тракторът да прави друго? Можеше ли да откаже, и какво му пречеше да го направи? Можеше ли за малко да подаде ръка и после да остави блатото да свърши работата си.? Тя имаше един цял живот от този ден нататък да експериментира. Да бъде добра за себе си. И тогава да бъде добра за другите. Да провери дали и двете са съвместими. И може ли да се чувства добра като първо дава на себе си и доволна да дава и на другите? Или да не дава. А и да взема. Вече имаше избор.
Едва ли има човек, на който не е изпращано подобно послание в ранното детство: Добрите хора Дават. Растем и живеем с такива постулати, заблуждавайки се, че не сме егоисти, ако правим нещо първо за другите, ако вземаме под внимание първо техните нужди и желания.
А ако тази последна минута от този текст я посветим за малко честност пред себе си, може да се окаже, че
ние, хората, наистина даваме заради себе си и винаги нещо получаваме: Даваме, за да ни забележи другия, за да ни избира всеки път нас, а не някой по-щедър;даваме от чувство на вина,за да намалим тревожността си от скрито прегрешение; даваме нещо, преди да са ни поискали от страх, че няма да можем да дадем онова, което биха ни поискали; даваме от скрита завист към оня, който може да си иска и е протегнал ръка към нас,защото хроничните даващи, не могат да си искат; даваме без да са ни искали, защото се опияняваме от властта над нямащия; даваме, да не се почувстваме ненужни;даваме, за да направим някого зависим от нас,без да съзнаваме, че то е защото сме зависими от зависимия и т.н., даваме време, пари, комплименти и с всяко даване сякаш крещим-Виж ме тук съм и ме има!
А аз за себе си все повече съм убедена, че не е добре да полагам грижи за някой - било то близък или не, повече от колкото той или тя са склонни да полагат за себе си.
Така де, само на бебета се полагат подобни грижи. А възрастния бихме могли да лишим от шанса за развитие, който батакът , в който се е вкарал,му дава.
И хуквайки да се грижим за него, водени от криворазбрана любов, дали не му пречим повече отколкото му помагаме? Щом имаме толкова енергия да даваме, защо не я ползваме за наши си цели? И да вземем да се почувстваме по-доволни. И благодарни на живота си. И да спрем да претендираме за благодарност от онези, които даже не сме питали дали искат онова, което сме се юрнали да им даваме.
А всъщност ,ако даваме на себе си първо, не бихме били толкова невротично жадни за утвърждаванията, които получаваме при всяко даване, и тогава ще даваме, защото наистина искаме да даваме това, което другият има нужда да получи. И тогава бихме давали с усмивка, онова, което искаме и избираме да дадем, а светът-огледало ще ни отвърне с усмивка, може да не получим от това място, където даваме, но Вселената ще се погрижи да получим от друго място и в друг момент……..
Кремена Станилова
Business Lady Magazine






!!!

ПРОГРАМА  „РЕСТАРТ”
Една различна лятна ваканция в Родопите.

7-дневен празник на сетивата с акценти " Храната на тялото и душата."
Една програма,чрез която:
- Ще възстановите напълно натрупаното през годината напрежение в тялото, ума и душата.
-Ще събудите любопитството към себе си и света.
-Ще се научите да разпознавате и търсите здравословната духовна и материална и храна.
-Ще се научите да прилагате с малки усилия начини на хранене и живеене, които водят до поддържане на идеалното за вас тегло, а за онези,които желаят ще започнат да намаляване на теглото без йо-йо ефект.
Уникалността на програмата включва усилията на психотерапевт, холистичен диетолог, йога инструктор, масажист.