Един от моите нови ФБ приятели беше постнал следния статус: Навъдиха се много психично Долни хора - Кирето. :)
Статус, който ме размисли: Всички се страхуваме да не ни бъде поставена стигмата психично Болни хора, но усещаме ли кога сме в думите и делата си сме психично Долни? И защо психично Болни да е по-лошо от психично Долни? Практиката ми показва, че психично Болните са продукт на дълго общение с психично Долни хора. Те са и бушонът, който гърми в една система от психично Долно общуване. A и да си психично Болен е зов за помощ, сигнал, който казва "Повече така не мога." Въпреки, че болестта не е решение, тя може да се окаже път да се махнеш от психично Долните отношения, и да потърсиш психично Горни, каквото и да означава това, все е махане от една плоскост и отиване в друга. Но от друга страна, да си в попаднал в страната на психично Долните хора е като да слезеш в Долната земя, в която героят на приказките винаги слиза, за да се срещне със Змея в себе си и другите, и да отнесе златната ябълка. А златната ябълка може да е новото ни Аз, което ни трябва за Горната земя, където винаги има купони от типа Три дена яли, пили и се веселили.
