За смислотърсенето

Отдавна, отдавна в един луд и обезсърчителен свят живял търсач... Той бил един от многото: Един търсел подкрепа; Друг търсел правдата; Трети търсел с фенер човека; Четвърти си търсел белята; Някой си търсел съкровища...

Този пък търсел смисъла на живота си.

          Откакто се бил родил, неотлъчно вървял по правата линия на своя живот. Постигал успехи и признания. Кариера. Повишение след повишение. Брак, голяма къща, нова кола. Постигал той това, към което се бил устремил. Но... никога не успявал да се зарадва. Не спирал на поредния връх и погледът му всеки път бил насочен към нов. Нагоре и нагоре!

Когато поглеждал надолу, виело му се свят. Толкова нависоко се бил качил. Страх го било да не падне. А как се слиза не знаел.

            Един ден всички цели, които за един човешки живот могат да бъдат постигнати, свършили. Почувствал се празен. Животът му изглежда нямал смисъл. Досега бил шампион по изкачването. Понеже бил умен човек, си дал сметка, че твърде вероятно е изпуснал нещо по пътя. Затова решил да слезе от поредният си връх, бавно, до долу, и да потърси нещо, което му липсвало.

По пътя надолу срещнал различни хора. Такива, каквито по пътя нагоре не бил забелязал, че има. Толкова бил устремен към поредната си цел.

            Срещнал той един работохолик и го попитал:

            - Какъв е смисълът на твоя живот?

            - Да работя! Мен така са ме учили - залудо да работя, залудо да не стоя.

            Продължил Смислотърсачът спускането си Срещнал един бизнесмен и него запитал за смисъла. А той му отговорил,че смисълът е в парите, защото те карали света да се върти.

            - А и парите не миришат - добавил той - навсякъде и от всичко може да се извадят пари. Стига да не си задаваш много въпроси.

            По-надолу той видял как в едно езеро се оглеждал един нарцис, който му казал, че смисълът за него е да се любува на себе си.

            Черногледецът седял и нищо не правел, само се чудел дали да се захване с нещо или не. Така или иначе, нищо нямало да излезе от това. А бил жив и здрав. Но понеже вярвал, че много хубаво не е на хубаво, вторачено и тревожно очаквал да дойде онова нехубаво.

            Един дребнав човек, чийто смисъл оказал да прави от мухата слон, стоял и се тюхкал, че някой го бил погледнал накриво.

            Друг човек бил превърнал търсенето на чуждите кривици в смисъл на своя живот. Каквото и да направели хората, той все не бил доволен, и все успявал да намери под вола теле.

            Щедрият на услуги не пропускал да помага. Даже, когато не искали помощта му. И после се жалвал, че не го оценявали. А даже, видите ли, имало и такива, които го мразели. Никой не му бил казал да не прави непоискано добро.

            Влюбчивият търсел, кого да боготвори. Неговият смисъл бил да не остава невлюбен.     Надолу по склона Смислотърсачът срещнал един чревоугодник, които живеел, за да яде.

            Смисълът на алкохолика била бутилката. Пиел, за да не мисли за смисъла.

            После видял една къща. На прозорецът й стоял един домошар. И гледал света от своя си прозорец. Попитан за смисъла, той казал:

            - Смисълът е да направиш къща!

            - А защо не излизаш от къщата?

            - Защото моят дом е моята крепост! - уверено заявил човекът.

            Почти в подножието си лежал един мързеливец. Той бил наследил от баща си голямо лозе, което било на склона, по-горе.

            - Човече, защо не обработваш това хубаво лозе? – попитал го Смислотърсачът - Ще се роди добро грозде, ще го продадеш, ще спечелиш, ще си живееш добре?

            - А-а-а, мене на баир лозе не ми трябва! А и защо ми е, като всички, които са се устремили нагоре, минават покрай мен и все ми дават по нещо. Гладен няма да умра.

            - А не те ли е срам така, да те съжаляват, милостиня да ти дават?

           - Не мисля, че ме съжаляват. По-скоро ми завиждат. Затова ми дават. Защото не могат да бъдат и като мен.

Стигнал съвсем в подножието и видял там, долу, че един пътуващ театър бил разпънал шатрите си. Изведнъж Смислотърсачът усетил умора. Странно, никога досега той умора не знаел. Но, не бил лек този път за него пътят надолу, затова и приседнал, да погледа как актьорите репетирали някаква пиеса. Актьорите играели така, сякаш играят на представление. Но когато бъркали, пак почвали отначало. Смеели се над грешките си. Смеели се над себе си и своите герои.

Пиесата се казвала „Човешка комедия”. Захласнат, Смислотърсачът гледал как пред очите му се разгръщал целия му живот и всички хора, които бил срещнал по пътя си. Смеел се от сърце на себе си и над другите. Бил забравил за своето търсене. И за смисъла, който търсел във всичко. Когато се сетил, дори не запитал актьорите за смисъла на техния живот и техния труд. Всяка клетка от тялото му, всяка частица от душата му усещала какъв е смисълът на тези хора!

            Те умеели да се смеят, живеейки в противоречията на живота и смъртта, на здравия разум и лудостта, на доброто и злото. За тях животът не бил нито толкова сериозен, нито пък толкова непоносим. Нищо не било по-важно от друго нещо. И никой не бил по-важен от другия за пиесата. Всички играели в театралното пъстрило с еднаква важност.

            Играта била смисълът на тяхното сега.

Публикувано във в-к "Марица", 2009 г.
К.Станилова

Истината или Истините

Истината
 или
Истините?

Притчата и есеистичното продължение бяха писани през месец юни 2009 г.,
провокирани от дебатите за „Нашата” и „Вашата” Истина по време на предизброрната кампания за нов парламент . Независимо от повода там и тогава, все още стои въпросът: Дали животът в крайности не ни прави по-незавършени, по-небалансирани, по-нетърпими към другите, по-озлобени и вероятно по-малко щастливи? Както в личните, така и в обществените ни проявления.

ПРИКАЗКА ЗА ИСТИНАТА

            Някога, някога, в едно малко градче живеела приказно хубава девойка. Наричали я Истина.

            Тя била единствена. Най-красивата. Най-желаната. Най-обожаваната. Мъжете в градчето се състезавали да я спечелят. Всеки един от тях искал тя да бъде неговата единствена Истина. На Истината й харесвало да бъде единствена. Кипрела се. Кичела се с цветята, които й подарявали. Гиздила се с най-хубавите дрехи. И никога не се показвала от къщи, докато не се нагласи пред огледалото. Така де! Толкова очи се впервали в нея, с очакване. Не можела да си позволи да бъде като обикновените девойки.

            Една неделя, на хорото, младите мъже отново се занадпреварвали кой да се хване до нея. Всеки, който успявал, започвал да се чувства по-специален. Но след това толкова се опиянявал от триумфа си, че започвал да гледа другите мъже с насмешка. Сякаш да им покаже на останалите, че щом не са успели да се хванат до неговата девойка, не са единствени и неповторими. Но...! Нямало човек в този град, който да не искал да има единствената Истина. И да бъде единствен и неповторим. Скарали се младите мъже. Задърпали те Истината, докато не накъсали дрехите й. Под скъсаните гиздила се показало тялото й. То било също прекрасно. Било красиво голото тяло на Истината, но в него имало не повече красота от красотата на тялото на коя да е млада девойка. Стъписали се мъжете. А Истината се засрамила. Уплашена да не би отново да се разярят, и да я разкъсат, тя побягнала. Бягала, бягала... докато стигнала до друго градче. В началото, на градските порти, имало табела: ”Град на истините”.

            „Истините ли? Че има ли други Истини освен мен?!!!” - изревнувала Истината.

            Влязла в града задъхано, но какво било учудването й, колко спокойни и приветливи били хората там. На пътя изскокнало едно дете, тя се втурнала да го попита: „Какъв е този град?”. „Това е градът на Истините, отговорило детето. Тук всеки има своята  Истина. Ето, виж, там на хорото, всеки се е хванал до своята единствена Истина. Тук всеки знае, че неговата Истина не е нито по-лоша, нито по-добра от Истината на другия."

            Замислила се Истината колко тежък бил кръстът, който била поела да носи в нейния град и колко усилия й струвало да бъде най-... . И колко спокойствие носи само едно „И”.  Да бъдеш единствена ИстинА или да бъдеш една от многото ИстинИ.

......................................................................................................................................................     

            В този месец, на предизборни агитации, всяка партия представя своята истина, опитвайки се да отрече истината на другата партия. Чуваме абстрактни понятия като свобода - несвобода, ред - безредие, законност - незаконност, можене - неможене, успех- неуспех, отговорност - безотговорност. И точно тези абстрактни понятия провокират дълбоко-емоционални реакции у човек, поради провокиране на мислене в рамките на доброто и злото, черното и бялото. Всеки човек, обаче, влага в тях различно съдържание, сиреч, своя истина, на база минал опит и развитие. Дълбоко в себе си всеки от нас знае, че истината е относителна, опитвайки се да обори истината на опонента си. Но не така стоят нещата със собствената истина, която често е представяна като абсолютна. А ходът на човешкото развитие е доказал, че истината днес, може да не се окаже истината утре.

            Да се живее с идеята за с абсолютната истина е задължаващо, но далеч по-лек е животът с хипотези. Една от хипотезите за черно-бялото ни мислене е културата и религията, които определят и ценностната ни система. Чисто философски и исторически, трите западни религии: юдейство, християнство, ислям, произхождат от едни и същи корени: и трите се основават на съществуването на една Истина, която е достъпна за вярващите, и трите имат свещена Книга. Докато нито източните религии: хиндуизъм, будизъм, шинтоизъм и даоизъм, нито конфуцианството, което е нерелигиозна етика, се основават на абсолютната истина. За Запада е важно в какво вярваш, за Изтока - какво правиш.

            За западната логика съществува аксиомата, че всяко твърдение изключва своята противоположност: ако А е вярно, Б, което е противоположно по значение на А, трябва да е погрешно. За източната логика, ако А е вярно, то противоположното му може също да е вярно и заедно те водят до мъдрост по-висша от А, и от Б. Това се нарича взаимодопълване на противоположностите - на мъжко - женско, на черно - бяло, на добро - зло.

            В началото на Индустриалната революция, преди 200 години, това придържане към абсолютната истина е довело до много научни открития в името на човешкия прогрес. Точно на Запад са били открити много научни закони, докато нито една източна цивилизация не е открила такъв - те просто не са търсели закони. Западното мислене е аналитично, източното - синтетично. И ако до средата на миналия век аналитичното мислене откриваше нови научни технологии, и с това западните цивилизации просперираха, постепенно това мислене започна да става пасив, защото много научни истини започнаха да бъдат оборвани от нови синтетични твърдения. Както Х. Хофстеде казва: „Науката може да има полза от аналитичното мислене, но управлението се нуждае от изкуството на синтеза.” След като западните, аналитично открити технологии са налице, източните култури могат да започнат да ги използват на практика, използвайки умението си за синтез. Кое е вярно и кой е прав не е по-важно от това кое работи и как усилията на  индивиди с различни мисловни модели да се координират за постигане на обща цел.

            А сега дали не е време да се замислим защо западните култури и икономики влизат от криза в  криза, а през последните десетилетия се заговори за петте азиатски тигъра, Китай, Хонг Конг, Япония, Тайван, Ю.Корея, които отбелязват от 60-те години на миналия век постоянен растеж. Според футурологът Хърман Кан това се обяснява с нагласата за приемане и синтез на противоположностите, т. е. конфуцианската етика и в личните отношения, и в икономиката, и в политиката на Изтока. И западното аналитично мислене, както и източното синтетично не са взаимноотричащи се, а взаимнодопълващи се.

            И ако излезем от чисто икономически и политически разсъждения, да се замислим за Истините на другия. Да приемем, че във всеки от нас има всичко. Така всеки е и добър, и лош, и груб, и нежен, и прав, и неправ, и бял, и черен, и  мързелив, и  работлив. Както няма ляво без дясно, ден без нощ, дишане без издишане, живот без смърт.

И колко спокойствие има в една кратка  думичка „И”.

К.Станилова

Публикувано във в-к„Марица”, 2009 г.

Приказка за паниката

Приказка за паниката

            Много отдавна, когато бог Пан се родил, майка му, нимфата Дриопа, като го погледнала, хукнала да бяга. Защото той се родил с кози нозе, рога и дълга брада. Но баща му, Хермес, се зарадвал на раждането на сина си, взел го на ръце и го отнесъл на Олимп. Всички богове се зарадвали на раждането на Пан и се смеели, като го гледали. Пан не останал да живее на Олимп и отишъл в сенчестите гори, в планините. Там той пасял стада, свирейки на звучна сиринга. Щом нимфите чуели чудните звуци от свирката на Пан, тичали на тълпи към него, обкръжавали го и скоро се залюлявал радостен танц. Весело лудували нимфите и сатирите, заедно с палавия козлоног Пан. Когато настанело жарко пладне, Пан се оттеглял в най-гъстите гори или в прохладна пещера и там си почивал. Опасно било да се безпокои Пан тогава. Той бързо се ядосвал и можел в гнева си да изпрати на човека тежък, потискащ сън; можел да се появи неочаквано и да изплаши обезпокоилия го пътник. Най-подир можел да изпрати панически страх и човек да се хвърли да бяга, без да гледа пътя, през гори и планини, по ръба на пропасти, и да не види, че при това бягство всеки миг го грози гибел. Понякога Пан внушавал на цели войски подобен страх и ги обръщал в бягство. Но ако не бил разгневен, той бил милостив и добродушен. Пан закрилял стадата на хората, участвал във веселбите и танците на менадите и бил чест спътник на бога на виното Дионис.

            Минавали много години, бог Пан се сдобил с многолюдна челяд. Роили се панове и панчета ... Та чак до днешни дни.

            Е, понеже днес една свирка не може да се чуе толкова далече панчетата и пановете, наследници на бог Пан, се заселили в една кутия, наречена телевизор, която ги показвала ежечасно, надлъж и нашир по земята, до най-затънтените кътчета на света. И вече не били с кози нозе, рога и дълга брада, като пра-пра-дядо си... Появявали се те от кутията хубави, нагласени и натъкмени. Някои от тях с по две - три дипломи в джоба...

Я като някой мастит диетолог, който тръбял, че ако се яде месо може да се хване луда крава; или че може да се затлъстее. Или като специалист говорел същите страшни неща, само че... за зеленчуците. Казвал той, че били пълни с нитрати. Всъщност нямало значение какво се яде, в крайна сметка можело да се хване рак или нещо такова, страшно!

Ново панче изскачало от кутията, отново като специалист и предупреждавало, че може би идва пандемия – я от птичи, я от свински грип, страшен такъв, който ходел само по хората. Затова трябвало хората да слагат превръзки на устата.

Един по-сериозен пан пък се появявал и казвал, че ако прави любов, човек може да хване СПИН, а ако не прави - я рак на гениталиите ще го докопа, я да си докара ранна менопауза.

Панът, специалист по водата, тръбял: „Изворна вода или минерална, никога чешмяна!” Щото от нея пак се хваща рак, че вътре има... Пригласяли му братовчедите – „Ааа, ама от минералната може да се калцираш!”

Пан-астролог, видял земетресение, изкарал цял един град да спи на палатки...

Друга панка, като загрижена говорителка, съобщавала: „Сезонът на кърлежите дойде! Зачестиха случаите на лаймска болест.” Е, не е рак, ама е страшно!

Пановете и панчетата на козметичната идустрия препоръчвали: ”Не ходете по слънцето. Отново има опасност от рак. Този път на кожата.” Но можело да се размине, ако си купят десетина туби от слънцепредпазен лосион.

И така, вечер след вечер, панове, панки и панчета дружно предупреждавали хората, които гледали втренчено в кутията – за болести, земетресения, за криза и лъчения, за опасност от всякакви извращения.

           

            Един ден старият бог Пан решил да се поразходи и да види какво правят неговите наследници. И се хванал за главата! Хората били толкова втресени, че не смеели да мръднат. Страхували се те, че да се живее е вредно за здравето! Били оставили животът да минава покрай тях... И помен нямало от Дионисиевите празници, от безгрижието на неговото време.

            Ядосал се бог Пан. Натикал всички панове, панки и панчета в кутията. Затворил я той. И оставил една панка, която се наричала паническа болест, да ходи само по тези, които не умеели да се наслаждават на живота.

            Но,... за нея ще стане дума в една друга приказка.

Публикувано във в-к "Марица", 2009 г.

К.Станилова

...и Вълкът сит, и Егото цяло...

Напоследък мода настанА да говорим за Егото. Егото това, Егото онова. Всички злини приписваме на Егото. А Егото си е човещинка. - Аз, който съм  различен и отделен от Другия. Нищо си му няма на Егото. Че да искаме да го премахваме с един замах. А и това е кауза пердута. Хубаво е да знаем, че щом го има, върши хубава работа. Понякога. Щото живеем в свят от Егота. Но... проблемите идват, когато моето или твоето Его реши,че е повече от Егото на Другите. Е, ама нали това си му е работата - да мисли и да пази - от лошо и от хубаво. А и доминото почва да пада едно по едно и нещата излизат от контрол като пролетна река със стари бентове обентена, ако го оставим само то да ни води. И да си развява коня пред онова, що Душата иска, и Интуицията казва. А още повече золуми се натворяват, когато иска само то да води хорото, а другите Егота само да го следват. Ако, обаче, си го поопознаем добре, водим си го кротко на водопой и паша, така то сито и нахранено, без чувство на вина, без гордост и предразсъдъци, няма да си вре гагата в работи, дето не са му работа. Като например, колко струват яйцата на Другия, къде и на кого е решил да ги продава или да ги дава безвъзмездно. Все тая. Особено, ако не му се ядат яйца всеки ден. А само в дните, които е назначило за Великден.

Тогава и Вълците ще са сити, и Еготата цели. Или и на двамата души Еготата сити, и яйцата цели.

И доволни.

Тъй де, и Его на Его око няма да вади.

P.S. ...а сега остава да се почудя за домашно - Егото ми ли накъдри по-горното или Душата ми се изля? Щом усещането е добро не само пет минути, а и през целия ден. Та и утре, и вдруги ден. Значи няма значение кой. Харно си върви хорото. :)

К.С.

Общуване по балкански

Общуване по балкански

Публикувано във в-к "Марица", 2008

            Народите на Балканите за един външен наблюдател винаги са представлявали една странна смес от крайности - положителни и отрицателни. Цялата ценностна система на българина, включително мисловните и комуникационни модели, е причудлива сплав, резултат от географското местоположение и исторически стеклите се обстоятелства.

            Съществуват два типа общества - индивидуалистични и колективистични. В техния контекст могат да се разглеждат и различните модели на общуване. В индивидуалистичните общества интересите на индивида са пред интересите на групата. За тях са типични т.нар. ядрови семейства, състоящи се от родители и деца, а роднините живеят далече. Детето е уникален “Аз”, от който се очаква да напусне семейството след пълнолетие. Нито практически, нито психологически се очаква да бъде зависимо от групата.

            В колективистичните общества индивидът зависи от групата. Като първата група в нашия живот е семейството, което е разширено, включващо всички роднини. Децата растат и се възприемат като част от “ние” групата. Тези взаимоотношения не са доброволни, а са дадени по природа. Следователно, индивидът развива взаимоотношения на практическа и психологическа зависимост. Типичен пример за такова съхранено колективистично общество е филмът “Моята голяма гръцка сватба”. При този тип общество индивидът е повече социоикономичен - устройващ групата - отколкото биоикономичен - устройващ естествената си индивидуалност. От тези кратки характеристики е очевидно че, българското общество може да бъде включено към втория тип.

            Имайки предвид, че уменията за общуване се градят в семейството, за нас българите е по-лесно да бъдем част от “ние” групата, отколкото да сме индивиди  и да решаваме конфликтите “тук и сега”. Обаче, това има своите разбираеми последици: туширане на външните конфликти, насочването им навътре в индивида като автоагресия и на един по-късен етап отключване на болестен симптом. В психологията болестта се разглежда като един нездрав начин да бъдем чути и да бъдем забелязани с всичките си потребности. Едва, когато сме болни, ние ставаме важни за групата като индивиди. Симптомът е един заместител на здравите модели на поведение, с които ние задоволяваме нашите потребности. А тези здрави модели са твърде често блокирани от така наречените интроекти - онези норми, които ни се задават в ранното детство - норми на общуване и мислене, които обслужват само и единствено групата, но не и индивида. Тези норми рядко поставяме под въпрос, но всъщност, през целия си живот преживяваме дискомфорта от тяхното следване под формата на неприятни преживявания или в по-лошия случай под формата на заболявания, каквото е депресията.

            Колективистичната ценностна система, каквато е българската, предполага привидна хармония със социалната среда и нерешени и задържани конфликти. За нас българите пряката конфронтация с друг човек се смята за груба и нежелателна, думата “не” се използва рядко, защото да кажеш ”не” се замества с вариантите “ще видим”, “ще си помисля”, “ще ти се обадя тези дни”. Това е изкуствено отлагане на момента на отказването. Но междувременно, за онзи, който очаква решението, “ще видим” може да означава “да”. Оттук и излъганите очаквания и разминаване на гледните точки. Използващият уклончивите отговори се страхува подсъзнателно “да не обиди” партньора. Но в крайна сметка обидени има като резултат на уклончивия отказ.

            Въпреки, че съществува поговорката “Казана дума - хвърлен камък”, за българина дадената дума няма силата на договор, така както за един представител на индивидуалистична култура. В подобни случаи влиза в действие поговорката “Дума дупка не прави”. Българското народно творчество изобилства от взаимоизключващи се поговорки, показващи двойствения характер на нашата ценностна система и влизащи в употреба според случая.

            В повечето случаи всички ние плащаме т. нар. “психически рекет”, който групата налага с клишета и лепенето на етикети. Българинът винаги е бил краен в оценките си и винаги се люшка между “черно - бяло”, “добро - зло”. Нюансите в общуването и възприемането на света не съществуват. Българинът често възприема несъгласието на другите спрямо изразеното мнение като несъгласие, неприемане на цялостната си личност, а не на конкретното мнение или поведение - ”Щом не си с мен, значи си против мен.” Затова много от нас не заявяват за себе си и възприемат модела: “Премълчаваш и “стискаш”, за да има мир.”

            Цялото ни общуване е едно мазохистично преживяване, със садистични изблици срещу случайни хора, напр. срещу някой на опашката в магазина. Един типичен пример е словесната агресия между шофьори. На пътя всички изпускаме натъпкания гняв от неефективна комуникация с бясно изпреварване, включване на еднозначен невербален знак и псуване. Българинът е олимпийски шампион по псуване. В речта на средностатистическия мъж се чуват минимум по 20 псувни на ден. Много интересен феномен са и надписите в обществените тоалетни, където отложени конфликти се изразяват с увековечаващи епитети от рода на “Х е такава...” и “У е онакава...”

            Като резултат от натъпкания гняв и неизразяване на мнението в дадения момент срещу конкретния дразнител е синдромът на критикаря, от който сме засегнати почти всички - като народопсихологическа черта. Българинът изпитва удоволствие  да търси негативните страни, да омаловажава успехи и достойнства. Тази тенденция се наблюдава у хора, непреработили вътрешните си комплекси . Вместо да насочат психичната си енергия в саморазвитие, те търсят негативите у други.

Съпоставяйки индивидуалистичните и колективистичните общества, основна разлика между тях е измерението избягване на несигурността. То е причинено от високи нива на стрес със съпътстващи явления като нервност, несигурност, напрегнатост, тревожност и т. н.

            Още от ранно детство българските деца са изложени на висок стрес в сравнение с децата във Великобритания, Швеция, Дания. На българските деца почти винаги се говори на висок глас и с остър тон или им се крещи (включващо често и “наплясквания” и “шамаросвания”), ако вършат неща, които родителите смятат за опасни и нежелателни като тичане, катерене газене в локви, пипане на мръсни предмети. Българското дете непрекъснато чува от възрастните: “не ходи тук”, ”не прави това”, “не говори така”. Толкова много изрично забранени неща, толкова много “не”, и все пак толкова малко родители, които им показват или казват “как” или “какво“ се очаква от тях. Българските деца растат в семейства, където така наречената Двойна връзка е определяща - на един тийнейджър се съобщава “Прави каквото искаш” - но с тон, който в повечето случаи изпраща послание - “Ако правиш, онова, което искаш, ще бъдеш наказан!” Така разминаването между текст и вложеното в този текст прави българското дете дезориентирано и пасивно, което в по-късна, по-зряла фаза води до депресии - като форма на автоагресия или нездраво освобождаване на натъпкания гняв - под формата на физическо или психическо насилие.

            Българското дете вместо да бъде подкрепено в опита да си развива здравите начини за общуване със света по-скоро бива “обработвано”, така, че неминуемо попада в травматични отношения и постепенно се научава да използва манипулативни методи на общуване.

            Българската жена отглежда с много любов своите деца, но в същото време тя е и тази, която желае да те останат нейните малки деца и затова дълго не прерязва пъпната връв, обърквайки и правейки децата си психологически зависими. За малкото човече няма по-голям страх от това да загуби обичта на мама, а много от български майки манипулират този страх с фрази от типа: “Мама няма да те обича, ако...”, “Какво ще прави мама без теб”, “Браво, бе, майче, аз за теб всичко давам, а ти...”, “Какво ще кажат хората, да ме съсипеш ли искаш?”, “Ако ме обичаше, щеше...” и така до безкрай, докато детето престане да бъде “Аз” и стане “Ние”.

            Поради това ние българите в много случаи нямаме вяра в себе си, възпитани в такава условна любов, считаме, че, за да бъдем приети, трябва да сме удобни на всички, да изпълняваме условия, за да бъдем обичани, а не да бъдем обичани такива каквито сме.

            Не случайно депресията  намира почва в онези хора, които се самоподценяват, пасивни са като нагласа, изключително нагаждащи се към желанията на другите, без да отчитат собствения си дискомфорт от това. За щастие депресията има една  положителна страна, въпреки изключителната мъчителност на преживяванията, тя отвинтва винтила на дълго преживяваното неудоволствие от неефективна комуникация и манипулации, за да накара онзи, който страда, да потърси професионална помощ, за да разбере, че нещо не в него, а в начина по който е расъл, и правилата, които са му зададени са били грешни и повече не го  устройват, за да почне  да работи  за собственото си щастие и комфорт, и да не изпитва вина от това. Оптимистично е, че вече има българи, работещи в посока на преработването на личните и националните си комплекси, което неминуемо води до подобряване на качеството на живот на ниво индивид и общуването на ниво група.

            А всъщност е много просто: Да бъдем честни към себе си и другите. Да се научим да казваме ДА, което да означава единствено съгласие, и НЕ, което да означава само и единствено несъгласие. Тогава ще имаме силата да прощаваме и да си прощаваме, да правим своите житейски избори с отговорност и готовност да плащаме тяхната цена .

            Но това е и точно толкова сложно. Защото, ако цената е само измерима в пари, всичко би било лесно, но цената често е качеството на нашия живот и взаимоотношенията с важните ни хора. Тогава ще имаме силата да прощаваме и да си прощаваме.

            И ако имаме осъзнатостта, че в голяма степен творим собствения си живот, и ако натоварваме с отговорност в  много по-малка степен другите или обстоятелствата, бихме правили най-добрите за нас избори.

К.Станилова

БИОЕНЕРГЕТИКАТА

БИОЕНЕРГЕТИКАТА

ОСНОВА НА ТЕЛЕСНО-ОРИЕНТИРАНИТЕ ПСИХОТЕРАПИИ

Всяко живо същество – човек или животно - се води от три универсални принципа: първо - принципът на удоволствието, който повелява, че стремежът към приятни изживявания е природно заложен и удоволствието е крайна цел на всеки поведенчески акт; второ – принципът на властта, т.е., стремейки се към по-голям достъп до удоволствията в живота, търсим по-висок статус в семейството или обществото, като гарант за свободния вход за осъществяване на първия принцип; трето - принципът на реалността, който пък е определящ за осъществяване на първите два принципа, т.е., когато неправилно преценяваме реалността в нас и извън нас, се сблъскваме с хиляди пречки по пътя към удоволствието и властта.

Тези пречки са съпроводени с отрицателни душевни и телесни преживявания, които всъщност са стресът. В малки дози стресът е добър мотиватор за постигане на целите ни, бивайки психологически и физиологически отговор на събитията, които нарушават нашия баланс. Когато се изправим пред „заплаха” за нашето съществуване, защитите на организма ни се включват на „висока предавка” под една инстинктивна и автоматична заповед: „нападай или бягай”. Телесният отговор на тази заплаха се проявява с лавина от биологични промени в резултат на интензивното освобождаване на стрес хормоните - адреналин, кортизол и норепинефрин, а именно: кръвта нахлува в големите мускулни групи, подготвяйки ги за бързо бягане или борба, зениците се разширяват, за да преценят действителността по-бързо, кръвната захар се покачва, за да даде енергия при ускоряването на времето за реагиране; в същото време телесните процеси, които не са важни за непосредственото оцеляване, се забавят и потискат - а именно храносмилането, репродуктивността, имунните защити. Така стресът се явява онзи фактор, които е помагал на нашите прадеди от каменната ера да се справят с физическите заплахи, но в наши дни вече стресът е отговор не толкова на физически, колкото на психически заплахи - грижите за болни деца и роднини, скандал с приятел, притесненията за неплатени сметки и кредити, натискът да свършим нещо в срок и т.н. - предизвикват същите телесни и психични реакции както и физическите заплахи в древността. Както бе споменато, в малки дози това е здравословно, но ако това е ежедневие, толкова по-трудно е за организма да „изключи” и всички жизнени процеси да се нормализират след притеснителното преживяване. Това се изразява в постоянна мускулна възбуда и втвърдяване на онези мускулни групи отговарящи за реакциите от типа „нападай или бягай” - като под "нападай" се разбира влизане в ситуацията или избягването и. Когато онази енергия, която се задържа в тези мускулни групи не се освободи, така както в акта на действителната атака или бягство в природата, тялото плаща висок данък - то е подложено на непрекъснат риск от сърдечна болест, затлъстяване, инфекции, тревожност, депресия и други подобни.

Така, наблюдавайки връзката  между тяло, емоции, мисли и биоенергия - двама американски психотерапевти проф. А. Лоуен и д-р Пиеракос - създават две биоенергетични школи. В основата на тези терапевтични подходи е разбирането за свободното протичане на биоенергията в цялото тяло като гарант за добро физическо здраве и преживяване на положителни емоции. Бива разработена система от специални упражнения, които по същество са древни източни практики, поизтупани от праха и обогатени с новите постижения на съвременната медицина и психотерапия. Тези упражнения позволяват на човек да се докосне до своите напрежения и да ги освободи с подходящо движение. Важно е да се помни, че всеки блокиран мускул блокира определено физическо движение, и като следствие се явява хронично-болестният телесен процес и емоционална потиснатост. Например: при получаване на лоша новина диафрагмата ни залпово се затваря, блокирайки стомашните мускули, за да не се преживеят негативните емоции, които се преживяват в стомаха, под слънчевия сплит - това обаче води и до силен раменно-шиен блокаж, за да се изолира мисълта от емоциите и чувствата, и да се вземат бързи рационални решения. Когато тези блокажи не се разблокират след отминаване на заплахата - започват телесните симптоми - като главоболие или стомашни болести. Т. е. тази система от биоенергитични упражнения предизвиква отблокиране на мускулите, а с тях и свободното преживяване на емоциите, които са задържани в тях. Задължително е тези упражнения да бъдат ръководени от специалисти, защото е възможно да доведат до „отпушване” на непреработени психични проблеми. Често към тази биоенергетична система са включени интензивни дихателни техники, които да снабдят тялото с кислород и специални масажни техники, за помагане на процеса на отблокирането. Като резултат тялото преживява истински енергиен подем, придобива усещане за жизненост и увеличава потенциала си за справяне с емоционалните проблеми.

* Биоенергетиката е подход, който с успех се прилага в нео-райхианския психотерапевтичен подход. Подход, който сам по себе си  е холистичен, и  предлага третиране на един човешки проблем през трите възможни врати - мисли, емоции, телесни реакции.


Публикувано във в-к "Марица", 2008 г., Кремена Станилова

Връзката между болест и емоции

ВРЪЗКАТА МЕЖДУ БОЛЕСТ И ЕМОЦИИ

Когато говорим за болести, ние сме свикнали да мислим, че даден орган боледува, без да си даваме сметка за тясната връзка между нашето тяло и нашата психика - т.е между нашата сома и нашето психе. Именно тази връзка се разглежда от психосоматиката, чието начало е поставено в 20 години на ХХ век с трудовете на Райх, който забелязва връзката между раковите заболявания и постоянните психични напрежения, изразени под формата на мускулна броня - телесни блокажи.

Психосоматичните разстройства най-общо са физиологични състояния, възникнали в резултат на продължителен и интензивен стрес. С по-прости думи: когато поведението не реагира, реагира тялото с болестни симптоми. Обикновено, когато индивидът не може да „побере нещо в съзнанието си”, не може да го „смели”, той започва да въплъщава проблема под формата на телесна болест.

 Най-често такова соматизиране се среща при индивиди, които не могат да изразят емоциите си адекватно и дори да ги разпознаят адекватно - дали преживяват гняв, тъга, тревога, страх. Болестта често се явява признак на „преглътнатите емоции”. Хора, които преживяват психосоматични заболявания, имат проблем със създаването на символи. Това е един сложен процес, който се учи от детето през първите две години, но в резултат на объркващо възпитание на възрастните, децата не се научават да изразяват емоциите си по адекватен начин - особено онези, които се считат за социално неприемливи - гняв, тъга и т. н. Важно е да се знае, че когато един възрастен се разболее, той развива регресивен процес - неговите действия са близки до тези на 1 - 2-годишно дете. Тогава детето използва тялото си да изрази дали е доволно или не. Т. е., когато липсва адекватно изразяване на емоциите, тялото е онзи инструмент, който реагира.

Болестта е онзи начин, по който природата дава решение на един проблем, макар и болезнено.

Например, заболявания на стомашно-чревния тракт като язва и колит се разглеждат като резултат на силно разделяне на чувства и емоции - чисто поведенчески това е неспособността на човек да казва „не”, да изразява гнева си и да е съответен на своите преживявания.

Не случайно зъбите заболяват там, където човек е научен „да стиска зъби”, да търпи и да не изразява своите реални преживявания, особено недоволството си.

Много кожни заболявания се считат като опит на тялото да се освободи от натрупаните негативни напрежения в психиката.

Проблемите с кръвното налягане - както високо, така и ниско – са чести при индивиди, които избягват влизането в конфликтни ситуации, т. е. липсва им здраво настъпателно поведение по отстояване на себе си.

Въпреки физическите страдания на болния, психичните ползи за него са големи, тъй като той с неговите преживявания става важен за своите близки и в същото време подсъзнателно наказва именно онези, които са отхвърляли и не са  приемали неговите емоционални преживявания преди болестта. При една телесно ориентирана психотерапия болните осъзнават своите телесни напрежения, както и нереализираните си емоции, като се налага да реконструират целия си модел на реагиране на житейски ситуации и разпознаване на емоциите, които изникват  „тук и сега”.

Според Р. Далке - немски специалист в психосоматиката - болестта ни прави честни, т. е. показва онези психични съдържания, които потискаме и се страхуваме да изразим, било то като плод на възпитателни или на поведенчески схеми, в които сме влезли още от ранното детство.


Публикувана във в-к "Марица", 2008 г., Кремена Станилова

Храната - тази евтина дрога

ХРАНАТА - ТАЗИ ЕВТИНА ДРОГА

!!! Статията  поставя акцент върху социо-културните фактори, водещи до хранителните разстройства - анорексия, булимия, хиперфагия, т.е. преяждане. Но според доста хипотези същите фактори са определящи и за благоприятната почва, на която растат и други зависимости с малки разлики - напр. орторексия, т.е.  вниманието към перфектното тяло и неконтролируемото практикуване на физически упражнения, наркотична зависимост, алкохолизъм и т.н. 

Живeeм във време, в което изобилието на материални блага ни залива отвсякъде - огъващи се от изобилие на храна рафтове в хипермаркетите, луксозни списания, рекламиращи луксозна козметика - обещания за вечна младост, реклами, внушаващи, че е по-важно да имаш - а не да бъдеш, да изглеждаш - а не да живееш, да мислиш - а не да чувстваш. Съвременният човек е едно объркано същество, една глава, която се надсмива над латиноамериканските сериали, в които всички имат чувства и не се страхуват да проявяват своите емоции. Съвременният мъж иска да прилича на Рамбо, възхищава се на жени като Лара Крофт и се влюбва в жени като Барби. Съвременната жена се разкъсва между желанието да бъде мъж и толкова да не бъде жена. Нагълтала се с феминистки идеи, имитира мъжки роли или се събужда един слънчев ден с решението да изглежда като Барби и започва един  порочен кръг - живот, шеметно въртящ се около диетите и сантиметрите. Живот, определен само и единствено от Нейно Величество Храната.

Хранителните разстройства са два типа - анорексия и булимия. Анорексия невроза е съвкупност от симптоми, характеризирани с отказ да поддържаш собствената си телесна маса над или поне равна на минималното нормално  тегло за възрастта и ръста, с разстройства във възприятието на тялото - например, запазва се усещането за дебелина, въпреки,  че е видима немощната слабост. Булимия невроза се характеризира с болестен страх от надебеляване, неконтролируем глад и компенсационни поведения като повръщане, употреба на таблетки за отслабване, усилено практикуване на танци или спорт. Счита се че около 50% от анорексичните развиват булимия и терминът булмарексия бива изпозлван за хора с поднормено тегло, които преяждат и се прочистват. Има значителна разлика между булимици и булимици-анорексици. Докато и двете групи споделят изключително внимание и обсесия от размера на теглото, истинските булимици са с нормално и малко наднормено тегло, имат менструация, склонни са и към периоди на нормален прием на храна. Една булимичка не се страхува и не избягва нормалното тегло и вижда по-реално телесното си тегло и форми, което обаче не се наблюдава при анорексичките.

Причините за хранителните разстройства са комплексни и никога дължащи се на един единствен фактор. Някои психоаналитични теории описват определени фактори в отглеждането на момичетата, връзката между  майки и дъщери, което води до подтискане на нужди, отхвърляне на чувства (особено на гняв), неприемане на собственото тегло в момент, в който то започва да прилича на това на майката (която се свързва с характерова травма) по време на пубертета. Булимията при мъжете често се асоциира с конфликти, свързани със сексуалната идентичност. По-младите мъже, несигурни в собствената си мъжественост, често са вманиачени в придобиването на мускули и ваене на спортни тела. И тук, в основата, отново лежи стремежът да изглеждаш, а не да бъдеш.

Не малко влияние имат и медиите. Хората в западните страни, включително и страните от бившия източен блок, биват заливани от вербални и зрителни послания, прокарващи идеята за перфектност. Едно дете вижда над 30 000 телевизионни реклами всяка година. Също това дете гледа средно по 20 часа телевизия всяка седмица, плюс дузина списания, където щастливите и успели хора са актьори, певци, модели, които винаги са млади, слаби с приятен бронзов тен. Според списаниe Health 35% от жените показвани по ТV са с поднормено тегло, докато само около 5% от зрителите са с тегло под нормата. В съпоставка - всички глупави и неуспели герои се представят от стари, грозни и дебели актьори.

Според същото списание Health, само 5% от жените по телевизията са с тегло над нормата, а 25% от зрителките са затлъстели.

Посланията, които изпращат медиите са: “Ти не си приеман такъв какъвто си. Единственият начин да бъдеш приет, е да си купиш нашият продукт и да се опиташ да изглеждаш като нашия модел, който е 1,80 висок и носи 36 номер дънки (и вероятно е анорексик). Ако не успееш, продължавай да купуваш продукта. Има надежда”.

Подобни многобройни реклами за сваляне на телесно тегло се наблюдават по всички канали на българските телевизии (ефирни и кабелни) от началото на 2005 г. В същото време текат реклами на чипс и шоколад, придружени с множество визуални и слухови ефекти стимулиращи апетита.

Разликата в медийните образи на успели мъже и жени е интересна. Жените са само млади и слаби. Мъжете са по-млади или по-стари, но задължително силни физически и социално успели. За мъжете посланията са, че власт, сила и компетентност са ключ към успеха.

Тези разлики се отразяват и в мъжкия и женския подход към промяната и усъвършенстването. Мъжете започват да вдигат тежести и да вземат протеини за натрупване на мускулна маса. Това може да се счита като форма орторексия (желание за здравословен начин на живот и перфектно изглеждащо тяло).

Когато една жена желае промяна, започва диета, за да стане слаба, и по този начин приета и успешна. Тези медийни стереотипи обясняват защо около 90% от хората, страдащи от хранителни разстройства, са жени и само 10% са мъже.

През последните години и в България проблемът за хиперконсумативните разстройства заема своето място в женските списания, но в никакъв случай тези статии не са убедителни, тъй като са обградени от реклами с анорексично изглеждащи жени, рекламиращи дрехи, козметика, пластични операции. Всички продукти, които внушават индиректно, че да си такъв, какъвто природата те е създала, е неприемливо.

През май 1999 г. в сп. "Health" е публикувано проучване, показващо ефекта на медийните образи върху самооценката на жените и възприемането на собствените им тела.

През 1995 г. жителите на о-в Фиджи са считали пълнотата и закръглеността за приемлива. След 1998г. - 38 месеца след построяването на първата телевизионна кула на острова и съответното рекламно нашествие, се наблюдава бум на хранителни разстройства сред момичетата от о-в Фиджи.

В друго проучване се сочи, че 50% от жените, които гледат 3 нощи от седмицата телевизия, са склонни да се възприемат като твърде дебели или големи. От друга страна, хранителните зависимости са традиционно асоциирани с т.нар. Кавказка група (с преобладаващ процент испанци, италианци и евреи, гърци - включително и ние, българите), където са преобладаващи културните схващания за изключителната важност на храната.

Проучване сред читателите на популярно модно списание показва висок процент неудовлетворение от формата на тялото сред момичета емигранти в Америка от Кавказката група, така както и сред афроамериканки, и такива от азиатски произход.

Направен е изводът, че сблъсъкът между традиционното схващане за храната като символ на здраве и богатство и американските идеали за стройно тяло е онзи културен фактор, отключващ хиперконсумативните разстройства. Анорексията се наблюдава в горните социални слоеве, докато случаите на булимия невроза са многобройни сред слоевете с по-нисък социоикономичен статус - там, където семейството се оказва пазител на традиционните културни схващания.

Проучването показва, че в другите страни, където пълнотата се счита за привлекателна и се свързва с просперитет, плодовитост, успех и икономическа сигурност, случаи на хиперконсумативни разстройства почти липсват. Такъв е примерът с мюсюлманските страни, където социалното поведение на жената е ограничено от диктата на мъжа. В Индия, Хонг Конг, в Средновековна Европа идеята за гладуване се е свързвала с религиозното вярване за духовна чистота, а не със съвременната идея за слабост и елегантност.

Но каквото и да е влиянието на културните представи, семейният фактор се счита за ключов за оформянето на характеровата почва, върху която да разцъфтят хранителните разстройства. Впрочем тя е същата и за наркозависимите.

Хората, страдащи от хранителни разстройства, проявяват тенденция към перфекционизъм, високи очаквания и претенции към себе си и околните. Въпреки непрекъснатите си постижения, те се чувстват неадекватни и в известна степен дефектни. Обикновено през техните очи светът е или черен или бял - без нюанси, само добър или само лош, има само успехи или само поражения.

Голяма част от страдащите от булимия и анорексия имат проблем със сексуалността. Друга част са фиксирани в контрола над себе си и другите - винаги печелещи, но усещащи се дълбоко в себе си уплашени и безпомощни.

У голяма част от булимичните и анорексичните липсва чувство на идентичност, опитвайки се да се самоопределят чрез изработване на социално одобрявана фасада.

Те намират следния отговор на екзистенциалния въпрос “Кой съм аз?”, демонстрирайки: “Аз имам перфектно тяло, следователно аз съм Аз”. Означаващо: “Чрез перфектното тяло ще получа любов, внимание, успех!” Хората с хранителни зависимости са гневни, но тъй като търсят социално одобрение и се страхуват от критиката, не изразяват своя гняв по здрав начин директно.

Наблюдава се т.нар. садомазохистична верига: натъпквам гнева си с храната, изхвърляйки я – изхвърлям гнева си - при булимичките. Гладувам, наказвайки себе си, но бивайки болна, наказвам и вас - значимите други - за всички незадоволени мои потребности - при анорексичните.

Хранителните разстройства водят своето начало далеч в детството - между 3 - 6 до 12 месец. Детето се ражда “табула раза‘, т. е. чиста дъска - и единствената му потребност в първите месеци е да се чувства на топло и сигурно до тялото на мама. Бивайки кърмено, то усеща тази топлина и приемане. Съвременната майка, която се разкъсва между майчинството и желанието да се реализира професионално, скоро престава да кърми бебчето и то се сблъсква с първата голяма измама - биберона с млякото. “Детето плаче - дай му да яде!”, “Детето плаче - дай му бисквитка!”, “Детето иска внимание - купи му шоколад!” Постепенно, родителите, без да съзнават, предлагат храна вместо любов. Храната, която става, най-добрия приятел и враг, когато неистово се нуждаем от любов. Всички родители обичат децата си, но го показват по един материален начин, купувайки бонбони и играчки. А всичко, от което се нуждае едно дете е, когато каже: “Мамо, гуш!” - да усети топлина и сигурност, а не да получи бисквитка.

Бедата е, че обществото ни се прави, че хранителни зависимости няма. Защото една анорексичка, или булимичка, или една затлъстяваща от хиперфагия, не е социална заплаха, така, както е един наркоман. Тези момичета умират тихо без това същото общество да си дава сметка за драмата на техния живот. Живот - диктуван от “най-евтината и социално приемлива дрога - храната”.


Публикувано във в-к "Марица", 2007 г., К. Станилова.

Прекален светец...

Прекален светец...

Интересно ще да им е било на хората, живели преди ерата Фейсбук. Тогава спортът "зяпане през дуварите" правел животa интересен. Тъй де, виждаш го в цялото му разнообразие - пране всякакво - от бабини гащи до прашки, разхвърляни дворове, тук таме някой прави любов, тук там трещи кавга и лобут. Реалити отвсякъде.

Сега спортът е замрял и се практикува от населението в третата, четвъртата, че и петата възраст.

А виртуалната му трансформация е далеч по-скучна - "зяпане по стени". Скука! Скукаааа!

Повсеместно, с малки изключения, всички си простираме само парадните гащи. И да искаме да измъкнем някоя кирлива риза, то тя няма да е от простира на Фейс стената, а ще е плод на филми в главата на гащо- или ризотърсача.

Тук във Фейсбук би билo рай, ако целият този позитивизъм наистина е верен за онзи, който го декларира - 100 % от случаите. Ама ми е малко съмнително да е така - щото в душата  човешка не винаги е розово, някой път е и бозаво. Не й се ще да казва всеки ден позитивни слова, които не чувства. И що го правим? Да сме херувимски добри с крилата на гърба, ама ако видим сянката си, дали няма да видим опашка там? И точно тази опашка в анонимните форуми пък избива в нещо рогато и зъбато. Мдаа, снимката задължава и ограничава. Да бъдем истински... Не харесвам садизма, който се лее във форумите, но все си мисля, че ако не винаги простираме парадните гащи тука във Фейса, а и пускаме по някоя дрипа за нас, макар да не е за пред хората, както се вика, и навън в реалитито, и в анонимността на форуми и чатове ще сме малко по-добри. И по-истински. Така ангелът ни няма да е с дяволска опашка. Щото от време на време ще отстъпва място на малкия дявол в нас. И ще си съжителстват мирно и кротко. И дяволът няма да е толкова черен, нито ангелът - толкова бял.

 P.S. Иначе вечно добрият човек не осъзнава, че от много доброта на отсрещния му става "байгън", както казват по на юг от България, щото покрай един такъв човек се чувстваш  и лош, и виновен, и виновен, и лош. А и добротата освен да твори добро, може да твори манипулации, ако само е комуфлаж. Комуфлаж, който е уж за прикритие пред другите, но май става и за прикритие от самите себе си. Но някой ден идва Видовден, когато всичко се види - и да не сме изненадани. Най-вече от самите себе си. То и в пресата все четем в криминалните хроники:"Беше един такъв добър, кротък човечец, да му се ненадяваш какви неща натвори." Но... опазил ни Бог. И най-вече - опазил ни от собствената ни преиграна доброта. А и идеята на така нареченото позитивно мислене не е в реденето на позитивни мантри, а  в осъзнаването на енергията, която стои зад всяко наше слово. И  в преработването й. Позитивното не е  това да дуднем позитивни думички, а да кажем "да" на всичко в нас. За да стане податливо то на промяна. 

И тогава нека бъде позитивно. И на слово, и на дело. Ръка за ръка с осъзнаването ни. Че нито сме бели, нито сме черни. А сме всички нюанси между тези два цвята. И денят да е добър! И шарен! И цветен! Пълен с цветни и истински хора! Не с пожелателни образи!

Нали народът е казал: "Прекален светец и Богу не е драг."

К.С.