КОЙ КОЙ Е ВЪВ ФЕЙСБУК

КОЙ КОЙ Е ВЪВ ФЕЙСБУК?

 СП. "ГРАЦИЯ",

 ЯНУАРСКИ БРОЙ НА 2013 г.

ЗА ДА ОТГОВОРИМ НА ТОЗИ ВЪПРОС,
СЕ СВЪРЗАХМЕ С

АНАЛИТИЧНИЯ ПСИХОТЕРАПЕВТ
КРЕМЕНА СТАНИЛОВА,

КОЯТО НИ ПРЕДСТАВИ СВОЯ ЕКСПЕРТЕН ПРОЧИТ НА

ХАРАКТЕРИТЕ ВЪВ ВИРТУАЛНОТО ПРОСТРАНСТВО

Б.А. Резюме - статия в популярен вид на един по-обширен дипломен проект към Института за психотелесна психотерапия.

Статията е един опит за представяне на основните характерови проявления във Фейсбук, но поради ограничения лимит от думи за публикация в списанието,  не изчерпва всички характерови особености. Тук акцентът е върху дисфункционалните ни поведения във Фейсбук. Които са почти същите и в живата реалност, но с малки разлики - поради особеностите на общуването лице в лице.

Делението е условно и допуска, че човек е сложна плетеница от качества, които могат да са типични за два и повече характера.

Кой кой е във Фейсбук?

Опит за психотелесен прочит на характерите  във Фейсбук. .

Много време се дърпах. Вадех от девет кладенеца вода, за да убедя приятелите си, врели и кипели във Фейсбук, защо няма да си направя профил. Върл фен съм на живото общуване.  И все още съм. Но дълго разговорите ни бяха около словесната въртележка от типа: „ Ама и това е реалност. Реалност, ама виртуална. Виртуална, ама реалност. „  И така си е. Реалност е. И да се отрича,  е все едно  да се правим, че слънцето не изгрява от изток. И през 2009 година се оказах с профил и по-късно активен потребител в тази социална мрежа. Която има свой живот. И лошо няма, ако е продължение на живия живот. За някой хора е. За други е единственият живот. И вън друг няма. Как общуваме? Същите ли сме в реалното и виртуалното пространство? Как разбираме другите? Как те ни разбират? Като общуваме, общуваме ли? Като отказваме да общуваме, какво казваме с това? Как се срещаме? И как се отдалечаваме в тази мрежа, създадена да ни срещне? Това са въпроси, които започнах да си задавам скоро след  влизането си там. И така... до 2012 година, когато се роди един по-обширен дипломен проект към Института по телесна психотерапия. Кой кой е във Фейсбук? И дали сме различни в реалното и във виртуалното пространство?

В реалното пространство се срещаме с човека, неговото тяло, глас. Със собствените си психотелесни реакции. Във виртуалното  пространство битува мнение, че общуването е по-лесно. Именно поради липсата на живия контакт. Наблюдавайки себе си и другите, констатирах, че е заблуда да си мислим, че може да се скрием в мрежата. Мрежата ни оголва, кара маските, които носим в реалния свят, да падат по-лесно. Точно защото не сме толкова нащрек. Всичко говори кои сме - статуси, снимки, постинги, споделени песни, статии, приятелите ни, коментарите и харесванията ни.  В този прочит делението на характерите е  според класификацията на бащата на психотелесния анализ, Вилхелм Райх, ученик на Фройд.  Но в тази статия съм използвала по-популярните названия на характерите, използвани в трудовете на канадката Лиз Бурбо. Като това деление е условно. И в един или друг момент, според стимулите на средата, можем да проявим едни или други характерови черти, както и да сложим съответната маска. Всички сме някъде в това пъстрило. 

КОИ СА БЯГАЩИТЕ?

Те са склонни да живеят в социалните мрежи. Мрежата  се използва от тях като бягство от физическия свят, отколкото като негово интегрирано продължение. Често се наблюдава разцепление мужду реалната и виртуалната  идентичност в анонимно  използване на мрежата, като се ползват регистрации под фалшиви имена и снимки. Или  се използват множество виртуални личности. Ако има снимка, тя е с акцент върху главата и очите, които създават усещане, че гледат отвъд, а не към човека отсреща. Тялото рядко присъства. Темите, около които се центрират статусите, е всичко свързано с духа и интелектуалния свят, но поднесено чрез използване на абсолюти, като често идеите са разпилени, а в различните постинги на един и същи човек силно противоречиви. Посланието на това общуване е: „Моят свят е единствен и реален и друг няма.” Прекрасно е, че тези хора носят новите идеи за  универсалната любов и духовното обединение, ако на практика не се гради противопоставянето ние - осъзнатите, срещу те - неосъзнатите. И често се наблюдава едно несъответствие: от една страна, е  призивът за любов в текстовете, които публикуват, а, от друга: в коментарите - неосъзнато хипер-агресивно общуване и тотално отхвърляне на всичко онова, във външния свят, което очевидно носят, но не разпознават в себе си. Те са изключително креативни хора и само ако се комбинират с по-заземени хора, могат да реализират идеите си. Или ако те се заземяват и свържат главата с тялото, сиреч с емоциите си, за да влязат в реалността такава каквато е. В противен случай всичко остава в сферата на фантазиите им.

КОИ СА ЗАВИСИМИТЕ?

Те са зависими от всичко и всички. Най-вече от собствената си неспособност да се задвижват към живия човек, както и от собственото си очакване, че някой друг ще се погрижи за нуждите им. Често ще усетим компенсаторното демонстриране  на преувеличена независимост, която не издържа в моменти на силен стрес, и желанието им да да бъдат интелектуални първенци.

Типично за онлайн поведението на този характер е информационната кражба, плагиатството и надничането в дискусии, без да дава своя принос в тях. Но, засмуквайки тази информация, я използва за по-късна демонстрация на интелектуална мощ в собствени постинги и статуси. Желае да блесне с това, което ЗНАЕ. Това е един вид интелектуален ексхибиционизъм с цел сдобиване с внимание, подкрепа, любов. В моженето е по-трудно, ако става дума да си поиска помощ. Чака другите да започнат разговора. Често манипулира, само и само да не признае, че има нужда от другия. Като го отхвърлят, се държи  сякаш не са го отхвърли или това мнение не се отнася до него. Рядко влиза в директна конфронтация на стената си, но е склонен да манипулира или шантажира в лични мейли. Много говори, пуска статус след статус. Но често ни остава с усещането, че другият за него не е важен. Ще го разпознаем по молещите очи, и наклонената глава на снимките.Ако и когато  осъзнае, че да дава любовта, подкрепата и благодарността, от която се нуждае, е също толкова красиво, както и да получава, общуването с този умен човек е една наслада. Много е поетичен и романтичен.

КОИ СА ИЗДЪРЖЛИВЦИТЕ?

Този характер потиска своята честност по отношение на това, какво в действителност иска - при него външното поведение  е ”да”, но вътре е „не”, заради одобрението, което за него е гаранция, че е обичан.  Затова той стиска, задържа, за да бъде такъв, какъвто другите го искат, използва дразнещи поведения, прави нещата от него да мине и накрая намира повод да разтовари акумулираното напрежение, като след това отново влиза в блатото, неотстоял онова, което той иска, въпреки че осъзнава нуждите си. 

В мрежата ще го познаете по две неща: или угажда, или провокира - което взема формата на леко заяждане, дразнещи коментари, лека насмешка под снимки. Ако не се заяжда, ще мрънка, все недоволен. Но никога няма да ни  каже, че не ни харесва, или открито да ни откаже. Има особено чувство за хумор – често се самоиронизира , за да се защити от ирониите на другите. В спорове и дискусии се държи на инат и отказва да приеме чужда гледна точка, което е израз на подсъзнателното убеждение, че ако не издържи, нищо няма смисъл. Ако,обаче, има словесен конфликт, той често играе миротворец, не може да толерира войните извън него, вероятно заради проектираната вътрешна война и неспособността му, той самият да застане зад собствените си каузи. Ще го познаете по снимки, които поства, където  нерядко самоиронизира собственото си пълно тяло, умения или неумения.

 Иначе издържливците са нежни души и лесно се разчувстват. Прекрасни и съвестни изпълнители в реалния свят. Но пак имат нужда от лидер, който да ги води.

КОИ СА КОНТРОЛИРАЩИТЕ?
Този характер е царят на човешката джунгла - лесно влиза в театъра на живота и като  актьор, и като режисьор. Той добре се вписва и живее в социалните мрежи, като Фейсбук, защото те му дават възможност да постига власт. В мрежата лесно привлича „приятели” и симпатии. Поддържа изключителни интересни страници, като добре напипва интереса на масовата публика. Провокативен е. Има много абонати и почитатели във ФБ. Това се обяснява с изключителната енергия, която той влага, за да бъде интересен. В тези страници има страст, ентусиазъм, ревнива амбиция. Те са типът „разбирачи” във ФБ, умеят да дразнят любопитството и да хранят широк кръг от хора по теми като лайфстайл, политика, личностово развитие, екзотика и пътешествия.  На снимките, които поства, ще го познаете, защото е весел, непукист, харесван, съблазнителен  и винаги в центъра на събитията. Под статусите му, които са провокативни, трудно тръгва дискусия, защото лесно става агресивен и издухва от сцената несъгласните.

Този характер е прекрасен лидер, носещ отговорност, съчувстващ на по-слабите. И би бил прекрасен събеседник, ако слезе от престола и бъде повече човек – понякога слаб, понякога несправящ се, понякога протягащ ръка за помощ.

КОИ СА СКОВАНИТЕ?
Това е характерът, който трудно се отпуска и за който всичко, което не отговаря на собствената представата за добро и лошо, трябва да бъде държано на разстояние или да бъде заклеймено.  Стената на този човек създава   усещане за  сдържаност и себеконтрол, което произтича от страха да не бъде отхвърлен или да не направи нещо нередно. Общува от позицията на гордостта, като нито се приближава, нито се отдалечава. Силно недоверчив е. Пита и проверява многократно. Често не изразява открито несъгласие по темите, а поднася мнението си, използвайки като начало на изречението „Да, но...”, което всъщност е форма на неговото „Не”. Но лесно влиза в спорове, където защитаването на определени ценности се възприема като добродетел. Воюва фанатизирано срещу всичко онова, което е забранил на себе си, особено по теми като морал, етика, религия, свое и чуждо и т.н. Най-често използва функцията блокиране и разприятеляване, ако е неутвърден.

Парадоксалното е, че можем тези хора да видим на снимки в силно консервативно облекло и поза, или хиперпредизвикателни и малко хистерични пози.

В позитивите си  са перфектните реализатори, много точни и отговорни. Невероятни приятели, ако успеят да излязат от постоянното си недоверие.

Разбира се, не можем да обхванем цялата палитра на поведения на един човек в толкова синтезиран вид. Но идеята тук е да се запитваме как общуваме и това, което правим във виртуалното пространство,  наистина ли ни сближава, или ни отдалечава?

Аз съм някъде из гореописаните типажи,  с всичките плюсове и минуси. А ТИ?

К. Станилова,

сп. "Грация", януари 2013 г.

"Не знам" в края на края и началото на началото

Краят на света. Или краят на стария ред. Нови пластове. Нов ред. Нова любов. И желание да сме част от нещо изключително. И сигурно сме. Нужно ни е да ни бъде казвано как ще сме част от нещо изключително през този месец декември, въпреки че всяка фибра на тялото ни и всяка частичка от душата ни знае, помни, преживява живота като нещо изключително. А той, животът, Е. Изтъкан от много краища и много начала. Моменти на натрупвания в количество. Моменти на качествени скокове. 

За мен беше още 1986 година, когато си правех колажи от сп. "Жената днес" и "Лада" за това какво и как искам да си наслуча. Без да знам и да съм чувала за "Тайната". И от тогава все така. С въпроси към себе си. За себе си. И света. А този месец ще станат точно 12 години от осъзнатото ми решение да продължа да работя върху т. нар. си ново осъзнаване. Решение за вървене по пътища - коларски, селски, горски, магистралски, български - на дупки, пак по магистралски. Разбих няколко коли. Поправях. Сменях. Пътуването по тези пътища си струваше, заради едно единствено нещо, което направи живота ми човешки. Две думи, които казвам в моменти, когато Егото ми иска да ме хвърли горе на черешата и реша, че много знам. Думите са "Не знам". Не знам какво наистина става и ще стане през този месец и от тук нататък. За мен мерило за ставане са междучовешките отношения. Как живеем - със себе си и другите?

Има неща, в които вярвам без да съм ги видяла и преживяла. Че под краката ми има неща, които съзнанието ми не може да обхване. Колкото и да се напъвам. И че над главата ми има неща, които съществуват без да умувам над тях ежедневно. Вярвам, че очите ми виждат едно, а друго не. Че ушите ми чуват едно, а друго не. Но вярвам, че тялото ми усеща и душата ми диша, когато й се случват красиви докосвания с другия. И се сгърчва, когато нечисти пръсти се опитват да се ровят в нея.

И пак. Не знам. Всичко това може да е плод на моите заблуди и ограничения. Но е облекчаващо да не знам.

2012 г. е. Вперили сме поглед в духовното. След дълги години, когато Аз не значеше нищо. Имаше Ние. Материалното беше важно, духовното преритваше недохранено. Днес е друго. Концентрирахме се в Аз. В себеосъзнаването си. В себеприемането си. В себе си. В други светове. И същности. Вярно е, че всички сме изключителни. И възторгът, че откриваме неща, които са по-стари от света, е част от екстаза на откриването. И на заблудите. И на откровенията.

Но думата любов не е разменна монета. Поне по пътя към духовното. Толкова думи за любов, картинки за любов, пак думи за всемирна - всеобхватна - обичаща - всичко и всички любов. Но..., когато говорим за любов, питаме ли се, телата ни дали я чувстват. Обичаме ли живите хора или идеята да обичаме? За себе си знам, не вярвам на думи, които говорят за любов, а очите на говорещия за възвисена любов гледат през мен - някъде в небесата, където е идеята за любов. Виждам ли Теб? Виждаш ли Мен? Усещаш ли любовта на зарзаватчията, който остава до 10 вечерта да те изчака, защото знае,че точно Ти минаваш в 10 вечерта след работа, за да си купиш плодовете за закуска. Усещаш ли любовта в автомонтьора, който идва на 100 км., защото колата ти е блокирала? Усещаш ли любовта в някой, който ти се обажда с въпрос "Как си?", просто защото те има. А не защото ще поиска след малко нещо? Усещаш ли любовта, когато съседката ти дава парче домашна баница. Без повод. Ей така, защото го усеща. А не защото ще поиска след малко нещо? Имаш ли жив интерес към продавачката, която иска да разговаря с теб и ти казва "Пак се прибираш късно,  много работиш бе..." И това е любов - точно под носа ти. Чуваш ли думите на някой, които ти казва: "Не приемам простотиите, които правиш на мен или на себе си." Защото и това е любов. Честна. Думи, които означават "Пука ми за теб", затова те отхвърлям". И това е любов. Конкретна. Тук и сега. Обичаш ли и ти другите по този начин? Живите Ти-та, застанали пред теб. А не идеята за любов.

Новият ред идва с нов интерес към човека отсреща. Поне за мен.Защото, колкото и духовни да ставаме. И да се издигаме над 7 чакра. Там долу под нея едно живо тяло диша, усеща, иска, желае. И то знае, че едно живо Ти е важно за него. За да го изслуша, нахрани, нагушка. За да поспори. За да се приближи. За да се отдалечи. За да се обича. И понякога, за да се мрази. И след това пак да се обича. Любовта, тук и сега, на тази земя, е да обичаш това, което Е. В този свят несъвършено материален. Но, добавяйки духовни подправки. За вкус, с внимание да не се пресоли и вгорчи манджата. Или отношенията между Аз и Ти.

Любовта не е във възвишените думи. За мен. За други може да е друго. Не знам. За мен любовта е  действие. Любовта Е във  въпроса "Как си? Звънкам, ей така - само да те чуя."

Кремена Станилова

Вечер на благодарността

ВЕЧЕР НА БЛАГОДАРНОСТТА

"Благодарността е тайната на живота. Превърни се в благодарен човек и ще процъфтяваш, ще изпълниш целта на съществуването си. Ще затваряш ситуации и ще отваряш нови ситуации. И така ще привличаш нови блага към себе си. Ще даваш и ще получа-

ваш. Ще бъдеш част от кръговрата на живата природа.

Да благо-дариш - да дариш с благи думи някой, който ти е дал блага: хора, обстоятелства, природата, живота... Сега!

Не чакай утрешния ден да благодариш. Утре, сиреч никога." 

28 НОЕМВРИ В СТУДИО "РЕА", ГР. ХАСКОВО 

ОТ 19.30  ДО 21.30 ЧАСА

Всеки последен четвъртък на месец ноември в САЩ се празнува Ден на благодарността. Но благодарността е общочовешка ценност. И всички я носим в сърцето си. 

 Ако желаете да поднесете своите благодарности за обилието в живота. 

Ако желаете да научите как да се самопрограмирате и да привличате блага - любов, пари, преживявания, които искате от дълбините на сърцето си, елате в сряда, 28 ноември. 

Обадете ни се до 27.11, за да потвърдите участие. 

  МЕДИТАЦИЯ ЗА БЛАГОДАРНОСТ И ИГРА ЗА ПРИВЛИЧАНЕ НА БЛАГА.

Цена - 25 лв. - включва храна и напитки.

Записване на тел. 0897 06 33 00

Кремена

Лакомство или пакост?

Лакомство или пакост?

Хелоуин – един празник, макар и чужд за българската култура, има своя дълбок общочовешки смисъл. Макар да има хора, които надават вой. Нямаме ли си наши празници! Този е различен. И лошо няма, ако го празнуваме. Лошото е, че съвременният човек рядко осъзнава дълбоко-психологическия смисъл на ритуалите, дошли от древността, без значение отблизо или отдалече.

И може би механичното отбелязване на наши празници, без дълбокото осъзнаване, кара душата ни да търси нещо, което да я нахрани. И да, имаме си и Кукери, имаме си и Заговезни. Но взети заедно те представляват един празник, какъвто е Хелоуин. В крайна сметка, човешката душа има едни и същи нужди, без значение къде и на каква земя живее нейният собственик.

Та, за Хелоун и неговия смисъл. Видян през очите на човек, който ежедневно се среща със забравените нужди на човешките души.

Хелоуин - 31 октомври.

Между есента и зимата.

Лакомство или пакост? Почукват на хорските врати деца, облечени като страховити герои. Там са всички наши чудовища, страхове, сенки. Скелети и духове, космати и зъбати персонажи. Не бързайте да отвръщате поглед!

Чухте ли почукване. Може да не им отворите. Но те все ще почукват, заровени в несъзнаваното ни. Само нощем ще излизат като кошмари. Недочути и недовидени дълго време, те разбиват вратата на килера, където от деца сме ги затворили. Там, на тъмно. Познахте ли ги? Страховете, които не искате да видите. Те идват през деня ни като реализирана съдба – като болести, нещастия и инциденти.

Древните хора са знаели. Пуснати на светло. Преживени като ритуал. Страховете се интернализират като осъзната част от нас. Нахранени, те вече не са толкова зъбати и космати. И не плашат. А стават съюзници.

Лакомство или пакост?

 Пуснете ги, де!

Отворете вратите!

Погледнете ги!

И им дайте лакомство!

Кремена

Вечер в Студио "РЕА", Среща с 13 Чудовища - сенки  и Светещия Джак.

Работа с Таро архетипите в едно пътуване в света на сенките.

26 октомври, 2102 г.

Trick or treat!

Вода гази, жаден ходи

Вода гази, жаден ходи.

Народът го е казал мъдро и вократце. Едни от нас, в пустиня да бродят, пак кладенец ще изнамерят. Други от нас, макар нагазили в потока, все ще жадуват за океана.  Различни сме. В умението си. Или в неумението си. Различно  да даваме. И различно да  получаваме. Някой път даваме, очаквайки, че инвестираме в някого, който ще ни е подръка, ей тъй в случай на нужда. Даваме мило и драго. Изсипваме върху някого целия рог на изобилието. И от такова даване, от толкова изсипване, другият получава синини и бърза да си тръгне, щото все не успяваме да улучим, че вместо цялата сергия, той е искал едно обикновено захарно петле. Някой път пък бързаме да се разплатим още в момента, в който са ни дали. Без да се замисляме, че най-голямата неблагодарност на този свят е да бързаш да върнеш услугата, сакън длъжен да не останеш. За видовете даване много приказки е изприказвано. Че да даваш, само когато си дал първо на себе си, е вече да си изпитал щастието да споделиш с друг. Без значение дали този друг ще ползва или не нещото, което сме му дали. И разочарование от неблагодарността на другия рядко има.

Но тук, за друго ще стане дума. За това как става така, че някой път целият свят да е поднесен в краката ни, все гладни си оставаме. Все нямаме. Все някой  има повече. Обикаляме от човек на човек. Отлепяме смучката от едно място. Залепяме за друго. А все гладни и жадни ходим. Обикаляме от връзка на връзка. Да намерим онази любов, която сами на себе си трябва да дадем. Или бивайки болни, обикаляме от лекар на лекар, от специалист на специалист. И все болни ходим. Обвинявайки, че специалистите, видиш ли, не стават. Събираме информация, съвети, книги, страсти, преживявания. И все не можем да запълним бездънната яма дълбоко в нас. А дори не се замисляме, че преди да получим, бива да дадем. За да ни се получи нещото. Да дадем. Ама не става дума за пари. Щото като чуем даване, все пари са ни в главата. То и пари някой път за себе си с кеф не даваме. Но това е друга тема.

Думата, ключ към това да пием от един поток и той да ни свърши работа на цял океан е, ДОВЕРИЕ. Ако Аз-човекът имам доверие на Теб-човека, който имаш нещо повече от мен - опит, ресурси, знания. За да го получа, ще ти дам ДОВЕРИЕ. Ще склоня глава пред теб и това, което си, ще се отпусна в ръцете ти както детето го прави в ръцете на мама, за да бъде нахранено.  Няма да бъда над теб, няма да бъда потаен, няма да съм все с едно на ум, в защита  - стегнат и недоверчив. Няма несъзнавано да плюя това, което ми даваш. И да ти се сърдя, че не ме храниш достатъчно. Защото, да се доверя, означава за кратко да преценя. И да се ДОВЕРЯ първо на усещането си и на нуждата си, и след това да се отворя пред теб, за да получа. Без отваряне, няма получаване. Нито засищане.

До-верие. Всичко стига до вярата. Първо в мен. В моята нужда. После в теб. В твоите способности - да ми задоволиш нуждата. В човешкото. В доброто. Във възможността - ако в детството ни някой не се е оказал на висотата на нашия идеал и не е успял да ни нахрани и оттам ние сме обобщили с неверие, че никой не може. Че сега може някой друг да е способен да ни даде. Но не като Бог, ако като човек със своите слабости и грешки.  А за онези, които все дават, без да се замислят, искайте доверие. Иначе камъните почват да падат по-късно във вашата градина. Имайте доверие и в себе си. Че не е нужно нон-стоп да давате, за да бъдете обичани.

Вярата - храни, лекува, обича, запълва. Вярата в човека отсреща. Това е първото, което можем да дадем. И то е достатъчно. Но е най-трудното. Но и най-благодарното. И засищащото.

Кремена

За позитивното мислене

ЗА ПОЗИТИВНОТО МИСЛЕНЕ

Интервю за Дарик радио от 25.09.2012 г.

http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=967922

Макаронена вечер на отворените врати

25 СЕПТЕМВРИ

от 19.30 до 21.30 часа

Студио "РЕА", гр. Хасково,

Бул."Съединение" 30-Г

Макаронена вечер на отворените врати

Темата:

Кривите макарони, през които виждаме и чуваме света.

Какво другите ни казват, какво ние чуваме?

Какво ние казваме, какво другите чуват?

Как общуваме в реалния живот и социалните мрежи?

Или защо общуването често заприличва на чиния макарони с доматен сос?

За разкош ще хапнем макарони пене с водка:)

Вход - свободен

!!! Тъй като местата в залата са ограничени, моля заявете участие до вторник наобяд на телефон: 0897 06 33 00. Sms с име е достатъчен.

Очаквам Ви,

Кремена

Освобождаващият провал

ОСВОБОЖДАВАЩИЯТ ПРОВАЛ

Олимпиада 2012. Два медала за България. Един куп приказки къде и колко сме се върнали назад; кой е виновен; кой се оправдава и съжалява; кой дири сметка и има ли право и т. н.

Навсякъде в новините доминира думата "провал". Напишете в Гугъл думата и вижте резултата - 359 000 документа, съдържащи думите "провал за България" или "... и Х се провали". Дори не си даваме сметка, че много от спортистите стигнаха до финал. И това вече е успех. На финала има първи и втори. Това е!

Мнозина предпочитат да гледат на тези резултати като провал. Аз предпочитам да ги гледам като освобождение. Освобождение на една шепа млади хора от очакванията на седем милиона души да се преживеят през техните успехи като успели. За 5 минути през ТВ екрана.

Спортистите на една малка нация са натоварени с високи очаквания, така както са натоварени отличните ученици, родени в семействата на нереализирани висшисти. Натоварили на малките си рамене отговорността да успеят за двама, трима или седем милиона. Е, няма как да стане. Все някога този сапунен мехур се пука. И слава богу. С негативите и позитивите от това. За онези, които искат да ги видят. Извън общоприетите представи за успех и провал. Защото хиперинтенцията води до пренавиване - физическо и психическо. Пренавиването - до излишен потенциал. Излишният потенциал залюлява махалото от крайния плюс до крайния минус, от свръхнамерението за успех до резултат неуспех. Хиперинтенцията е на единия край, правенето на грешка след грешка е на другия край. И това е логичният финал. Ако сме концентрирани върху изпълнението, а не върху резултата, натоварен с изпълнение на очакванията  на много хора, грешките не са фатални.  

Нации, при които всеки индивид носи отговорността за собственото си щастие, рядко натоварват с очаквания и отговорности другите. Рядко се люшкат между "Осанна" и "Разпни го". Рядко натоварват с излишен потенциал на очакване за успех спорта си. Страсти има. Но  ПРОВАЛЪТ не е повод за всемирно нещастие. Както и УСПЕХЪТ не е повод за самонадъхване. Брей, какви юнаци сме. Щом сме успели да ударим тавана или сме обърнали някого.

Просто успехът е успех, провалът е провал. И те са само редуващи се мигове. И те са първо мигове от един човешки живот. И са успехи и провали за един човек, после за нацията, която той или тя представлява.

Последните дни станахме свидетели на самонатоварилите се с вина и оправдания изказвания на няколко спортисти. И, от другата страна - хорът на успокоители и критикуващи. Класика в жанра Мазохистична драма. В която недоволните стават доволни, ако критикуват или успокояват. А неуспелите, ако се самосъжаляват.

А всъщност, провалът е освобождение. Той е закономерно слизане до позицията "долу", само, ако щете, и заради закона на гравитацията. Той е освобождение на спортистите от отговорността за щастието на другите. Освобождение е и за зрителите, ако пожелаят да го видят като такова. За да почнат да драпат по посока на собствените си върхове.

И тогава успехите на екрана ще са още един повод за радост. А не единственият.

P.S.

Провалите ни напомнят, че сме човеци. И ни свързват с реалността на възможностите ни. Ако ръстът ни е 160 см., не може да скочим 209 см. па ако ще да се скъсаме, за да бъдем като Стефка Костадинова. И тя едва ли днес може да повтори собствения си рекорд. Той е бил там и тогава. И толкова.

И като нация невинаги можем да надскочим  собствения си ръст. И слава богу. Щото сме човеци. И ако сме човеци, ще приемаме собствените си неуспехи и чуждите като част от цикъла Up and down. И няма да забравяме, че в древността по време на олимпиадите са  спирали войните. Извън нас. И вътре в нас.

За един по-мирен.

Сиреч, по-човешки живот.

И свят.

Кремена

13.08.2012 г.

МЪЖЪТ отблизо

МЪЖЪТ отблизо

 Тук моето намерение е да публикувам всичко по темата, което поствам в моята Фейсбук страница Храна за Тяло, Ум, Душа.

Ще публикувам мнения на мъже - философи, психотерапевти, общественици, писатели. На жени, които през женския си поглед виждат онова, което Е мъжът. През женските си потребности.

Правя го с пълното осъзнаване за нуждата, съпротивите, любопитството и така нареченото мъжко упорство "Мога да се справя и сам".

Аз вярвам, че всеки може да се справи сам. Но когато се давим, за да оцелеем, трябва да поемем хвърлената сламка. А изплуването го правим сами. Ако желаем.

Провокирана съм от мъжките писма, които получавам. От разговорите ми с мъжете в кабинета ми. От женските семинари, които водя, и желанието на жените "Да се срещнем някъде по средата на пътя". Надявам се, тези публикации да помогнат всеки от двата пола да направи своите крачки един към друг, за да стане тази среща възможна. Жените вече го правят. Както и някои мъже. Заради срещата. Тук, в този живот. Не в някой друг. 

СЪДЪРЖАНИЕ

по-долу:

 -МЪЖКАТА ДУША;

- ВОДА И ОГЪН -

за  порастването от момче до мъж;

-ЛЮБОВТА НА ЕДИН МЪЖ;

-ВЪПРОСИТЕ, КОИТО ТРЯБВА ДА СИ ЗАДАДЕ ЕДИН МЪЖ;
-ПРЕДПИСАНИЯТА НА КУЛТУРАТА -

Или за лутането мужду мачизма и метросексулаността
Очаквайте:
-Ритуали на инициация 

...........................................................................................................................................

МЪЖКАТА ДУША

 „Запомни, ти си дошъл тук,

вече разбрал необходимостта да се бориш със себе си,

само със себе си.

Затова благодари на всеки, който ти дава тази възможност.”

Гурджиев

„Твърде дълго избягвах тази тема. За необходимостта и мъжете да разрешат онези проблеми, които правят техния живот и живота на техните близки труден... Може би защото преди дванадесет години в кабинета ми съотношението жени – мъже беше 9 към 1, а сега вече е 6 на 4 в полза на мъжете... Избягвах темата, защото и аз бях роден мъж и моят живот беше подчинен на криворазбраната мъжка власт и защото невинаги съм разбирал собствената си мъжка природа... Мисля, че ние, мъжете, дължим голяма благодарност на онези жени, които без страх говорят, за да изразят не само собствената си болка в рамките на нашата сексистка култура, но и за да освободят мъжете и те да станат по-пълноценно себе си. Техният сърдечен зов помага на мъжете да погледнат по-осъзнато на собствените си рани и резултатът обслужва всички нас. Примерът на жените, които се борят за освобождаване от сянката на колективното, вдъхва смелост на мъжете да правят същото. Докато мъжете не изплуват от мрака, ще продължават да раняват жени и да се раняват един друг и светът никога няма да бъде сигурно и здравословно място. Така че, работата, която вършим, не е само за нас, тя е за тези около нас. Въпреки че неосъзнатите сили, обществените институции и идеологии, които движат нашия живот, притежават такава инерция, че човек не може да се надява на бърза промяна. Можем да работим по осъзнаването ден след ден... За раните. Причините. Лекуването. Защото неосъзнатото следване на обществени роли ранява мъжете, като ги кара да раняват себе си и жените отново и отново. Често се питам как жените започват да мразят мъжете и как мъжете започват  да се мразят  и да се страхуват един  от друг. Затова ще разкривам тайните, които не са нови за никой мъж, но всеки мъж  ги носи в изолация в самотното си уплашено сърце. За да може всеки мъж да погледне навътре в себе си. И да открие по-голяма вътрешна свобода." Джеймс Холис за раните и лекуването на мъжката душа.

.....................................................................................................................................................................

ВОДА И ОГЪН

За поpастването до МЪЖ
Из романа "Чест" на Елиф Шафрак

Има две неща на този свят, които превръщат момчето в мъж. Едното е любовта на жена. Второто е омразата на друг мъж. Баба* обясни, че който познава само първото се превръща в глезльо, който е вкусил само от второто, закоравява и става твърд като скала. А който е изживял и двете, е като меч от калена стомана. Както знаят опитните майстори, най-добрият начин да се кали метала е да го нажежиш в огън, а после да го потопиш във вода." Баба* - баща. Правилното ударение е на второто "а".

......................................................................................................................................................................

ЛЮБОВТА НА МЪЖА

Любовта на един мъж е отражение на характера му... Ако мъжът е спокоен и добър, любовта му е балсам. Ако е сприхав, любовта му ще е пълна с кавги. Ако се самосъжалява през цялото време, любовта му ще се превърне на прах. Ако е весел, любовта му ще прелива от веселие. Преди да хлътнеш по някоя жена, трябва да се запиташ каква любов можеш да и дадеш.”

Из романа „Чест” – Елиф Шафак

............................................................................................................................................

ВЪПРОСИТЕ, КОИТО ТРЯБВА ДА СИ ЗАДАДЕ ЕДИН МЪЖ

„Бъди търпелив към неразрешеното в сърцето и се опитай да обичаш самите въпроси... Не търси отговорите, които не могат да ти бъдат дадени сега, защото няма да можеш да ги преживееш. Въпросът е да преживеееш всичко. Затова преживей въпросите сега. Може би някога, в някой далечен ден, ще можеш да преживееш и отговорите...” Райнер М.  Рилке

„... Съвременният мъж преживява трудностите, които има днес, поради твърде много майка и твърде малко баща в живота си... За майчиния и бащиния комплекс ще стане дума по-късно. ... Сега мъжът трябва да си задава въпроси, раждани от усилието и тъга по бащата. Какви са неговите рани и стремежи, неговият неизживян живот? Всеки мъж трябва да си задава отново въпросите, които баща му е трябвало да  задава за него. Ако иска да знае как да бъде мъж, как да се справи със страховете си, как да намери смелост да прави непопулярни решения, как да уравновеси мъжката и женската енергия  в себе си, без да потиска или преувеличава нито една от тях, той трябва да поеме риска да си зададе тези въпроси сега...

Например, един мъж трябва да се запита: Какви страхове ме блокират? Какви задачи знам, от дълбините на сърцето си, че трябва да поема? Каква е мисията на моя живот извън обществените рамки и очаквания? Мога ли да сближа работата и душата си? Как мога да служа едновременно на връзката с жена и на индивидуацията си? Кои области от неизживения живот на баща си трябва да поема и да продължавам напред? Тогава идва моментът на решителната важност да поемеш риска, смелостта  да изживееш, въпросите в екзистенциалния свят.

Да бъдеш мъж означава да знаеш какво наистина искаш. Изглежда просто, но не Е. Защото това изисква да отделиш вътрешната си истина и потребности от какофонията от лични родителски  комплекси и предписанията на културата. И как, след като отделиш истината, да събереш кураж да я изживееш в реалния свят. Този вид въпроси във вътрешния и външния свят правят мъжа мъж.” Джеймс Холис

.............................................................

ПРЕДПИСАНИЯТА НА КУЛТУРАТА

Или за лутането между мачизма и метросексуaлността

Е. Бадинтер в "ХУ на мъжката идентичност" говори за криза на мъжката идентичност. Криза - резултат на сблъсъка на традиционния образ на мачото и този на метросексулния мъж. Така както жените изминаха своя път от крайната пасивност при патриархата, през бунтарския феминизъм, до баланса  между мъжко и женско,  между пасивно и активно, съвременният мъж търси, макар и несъзнавано, да инкорпорира тези принципи в психиката си стотина години по-късно. Процесът е дълъг, а за някои болезнен, но със сигурност по-благодарен и удовлетворяващ, ако се осъзнава. Защото само онова, което се познава, може да се управлява.
Иначе, то управлява нас. С цената на пропиления ни живот. Защото залепянето само към един модел на поведение води до неговото преекспониране. А белег за това дали нещо е добро за нас, е  усещането за телесен и емоционален комфорт. Независимо дали сме следвали очакваните роли и модели . Душата и тялото ни знае.

Мачото в киното:

 Да си спомним образите на коравия мъж - героите на Слай Сталоун, Арни, Брус Уилис и т. н. Това е един недостъпен образ на мъжествеността, точно толкова фрустриращ обикновения мъж, колкото и свръхслабите модели и Барбита фрустрират жените.
Двама американски учени обобщават четирите мъжки заповеди на мачизма така:

1. No sissy stuff или никакви женски истории - т.е. мъжът трябва да потисне цялата си емоционалост, която е колкото женска, толкова и мъжка характерна черта. Емоциите, които потиснати продължително време, изплуват под формата на симптом - инсулт, инфаркт, депресия и др.
2. Мачото е big wheel или важна клечка, той трябва да доказва превъзходството си пред други мъжкари чрез успеха, който е достигнал или властовия статус, който е заел.
3. Мачото е sturdy oak или здрав дъб - той трябва да не се огъва, да бъде независим, да разчита само на себе си.
4. Give’em Hell - Дай им да се разберат! Мачото трябва да е агресивен, дързък, да рискува, въпреки че инстинктът може да подсказва по-здраво поведение.

Ако тези послания се предават от поколение на поколение, то стресът от осъзнаването на обикновения мъж за невъзможността да влезе в този модел е болезнен. Макар и осъзнавайки собствената си ограниченост като човешки същества със своите несъвършенства, мъжете подсъзнателно ги следват до саморазруха.

              Метросексуалният мъж:

      Като отпор на години налагания мачизъм и опит да се даде реабилитация на  емоционалната, пасивната страна, т.е. онова, което се родее с представата за женското, се роди метросексуалния мъж, представител на който е например Дейвид Бекъм. Тази тенденция е недолюбвана от привържениците на традиционния мачизъм, но е факт. Метросексуалът е мъж, който има силна нарцистична нагласа - интересува се от себе си, глези се, купувайки се гелове, посещавайки козметични салони за педикюр и маникюр, със същата страст, с която вдига и железата във фитнес салона. Той живее в големите градове, метрополиите, от където идва и името, въпреки традиционният каламбур, че метросексуалът прави секс в метрото.

Метросексуалността няма нищо общо  с хомосексуалността, тя е по-скоро поведенчески хермафродитизъм, в който част от  новите мъже сякаш се чувстват по-добре.

      Но всъщност метросексуалността, според списание Insight, е само една мимикрия, поведенчески опит да се събере анимата и анимуса, докато дълбоко в себе си мъжът в все още е подвластен на законите на мачизма. Това е само външен опит на вътрешна невъзможност мъжът да  преживее и обикне и мъжката, и женската страна в душата си. Несъмнено ролята на родителите е огромна в този процес - от една страна, е способността на майката да „пусне” сина си, да го отбие, да му позволи да попадне под влиянието на баща си. Но колко са майките, които изграждат нездрави връзки със синовете си, поради неуспеха си да осъществят здрави и пълноценни отношения със съпрузите си? Защото едно момче има нужда да се откъсне от влиянието на женското и да се приобщи от бащата. В много примитивни племена това е бил процес, който се нарича инициация, когато цялото племе провежда ритуал на откъсване и момчето спира да е син на майка си, за да влезе в клана на мъжете.

Следваща публикация:
Ритули на инициация

„...Твърде дълго избягвах тази тема - Темата за необходимостта и мъжете да разрешат онези проблеми, които правят техния живот и живота на техните близки труден... Може би, защото преди дванадесет години в кабинета ми съотношението жени –мъже беше 9 към 1, а сега вече е 6 на 4 в полза на мъжете... Избягвах темата, защото и аз бях роден мъж и моят живот беше подчинен на криворазбраната мъжка власт и защото невинаги съм разбирал собствената си мъжка природа... Мисля,че ние, мъжете, дължим голяма благодарност на онези жени, които без страх говорят, за да изразят не само собствената си болка в рамките на нашата сексистка култура, но и за да освободят мъжете и те да станат по-пълноценно себе си. Техният сърдечен зов помага на мъжете да погледнат по-осъзнато на собствените си рани и резултатът обслужва всички нас. Примерът на жените, които се борят за освобождаване от сянката на колективното ограничаващо, вдъхва смелост на мъжете да правят същото. Докато мъжете не изплуват от мрака, ще продължават да раняват жени и да се раняват един друг, и светът никога няма да бъде сигурно и здравословно място. Така че, работата, която вършим, не е само за нас, тя е за тези около нас. Въпреки че неосъзнатите сили, обществените институции и идеологии, които движат нашия живот, притежават такава инерция, че човек не може да се надява на бърза промяна в масов мащаб. Можем, обаче, да работим по осазнаването ден след ден... За раните. Причините. Лекуването. Защото неосъзнатото следване на обществени роли ранява мъжете, като ги кара да раняват себе си и жените отново и отново. Често се питам как жените започват да мразят мъжете и как мъжете започват да се мразят и да се страхуват един от друг... Затова ще разкривам тайните, които не са нови за никой мъж, но всеки мъж ги носи в изолация в самотното си уплашено сърце. За да може всеки мъж да погледне навътре в себе си. И да открие по-голяма вътрешна свобода.„
Джеймс Холис за раните и лекуването на мъжката душа.

За раните. Порастването. И любовта

За раните.

Порастването.  

И любовта.

Раните. Всички ги носим в душите си. Някои старателно заметени. Oтречени. Други все още кървящи. Мазохистично разравяни от собственото ни пристрасяване към болката. От усещането ни за специалност. Като онези войници, които ги носят като знак за различие и храброст. Че и ние сме били на бойното поле. Някои рани - превърнати в томахавка. Размахвана към целия свят. Като защита. Или самозаблуда. Че, ако той или тя не са направили това или онова, ние никога нямаше да бъдем такива.  Рани - оправдание. За собственото ни  действие. Или бездействие.

И колкото да твърдим, че искаме да бъдем добре, практиката показва, колко дълго ние, съвременните хора, стоим „залепнали” към собствените си рани. Моята хипотеза е, че външният свят е станал толкова улесняващ ни в задоволяването на физическите ни нужди, че единственият начин да преживееем изключителността на това да бъдем живи, е да водим битки – в нас, и извън нас. На емоционалното поле. Не другаде. Ранявайки другия. Или самонаранявайки се.  Или просейки да бъдем наранени. Несъзнателно, разбира се.

Промяната. Така често декларирана като желана,  започва от честността. Честността, която не се изчерпва в търсене на отговор „Защо?”, "Защо това ми се случи?",  „Защо” често ни държи в нараняването. Дълбае раната. Предлага защита и временно успокоение за болката.  Удобно обяснение за приноса на другите. Но не и собствения ни в това, което се  е случило.

Честността е слагане на всички карти на масата. Факти. Чувства. Емоции. Поведения. Намерения. Всички карти. И онези, които старателно крием от себе си. Лъжите. Илюзиите. Самозаблудите. Несъзнателното повтаряне на едни и същи случки, с един и същи финал. Плод на едни и същи поведения. С един и същи тип хора. Повикани от  нас в живота ни. Несъзнателно, разбира се.

Често в този процес ни е нужен друг човек. Като огледало на слепите ни петна. Като духовен учител, ментор, духовна майка или баща.  Често партньорите ни в живота са онези, които разравят раните ни от детството.  Провокират нашите скрити същности. Както и ние техните. Партньорите често провокират растежа ни. Ако го искаме. Или провокират застоя ни. Ако го искаме. А растежът не търпи имитации. Той не е в постоянното бъркане в раните. Растежът е в готовността ни наистина да ги лекуваме. И да издигнем усещането си за специалност. И без да сме страдащи. Иначе кръгът е порочен.

Казват, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Лесно е, ако наистина искаме лекуването си. Трудно е, ако държим да останем  наранени. И прави. И с това специални. И различни. Като това никога не е съзнателно. Несъзнателните мотиви ни движат, въпреки декларираното на думи. Спомнете си колко специални и обгрижвани бяхме като малки, когато боледувахме. Колко мили и зачитащи бяха родителите ни. Е, затова си търсим болката. Или причиняваме болка. Като гаранция, че другите ще ни дават. А това, че се мъчим, е друг въпрос. И предмет на друго писание.

Раната е отворена. И сега какво? Да признаем илюзиите си. За себе си и другите. Очакванията. Реалността. Собствената и на другите. Разочарованието. Което често стига до ярост. Ярост срещу лицемерието. Собственото и на другите. Ярост срущу идиотската илюзия, кoято сме хранили, че светът е справедливо място. Да, но според какви критерии? За божествената справедливост, която ни пази - kато не ни дава нещо, а може би ни и пречи, да реализираме претенциите на Егото, и през ум не ни минава. Всъщност, ние сме ранени. И яростни. Към факта, че често сме си мислили, че ни обичат, а осъзнаваме, че другите са обичали усещането да бъдат обичани от нас. Или че ние обичаме да ни обичат, но не обичаме.  Ярост към себе си. Граничеща със самопрезрение. Как можа? Как можах? Фантазии за отмъщение. Реванш. Въдворяване на нов ред върху още емоционални трупове.

И това е част от пътя на порастването и лекуването. Да извадим онова наше гадно „АЗ”, което  се гневи, самосъжалява, търси отмъщение.  Да му кажем „Да”. Без вина. Но и без да залепваме там, в гнева и яростта. Да го признаем. Но ако залепнем там, белезите от този вълчи капан са доживотни. Защото колкото и енергизиращо да е гневенето. Ваденето му на светло. Изразяването му. То само чисти, но не лекува. Не  съгражда. То може да ни кара да се почувстваме живи след дълъг период на вцепененост и неусещане на нищо. Вцепенени в страховете си. Но то не лекува. Гневенето е нещо като кислородната вода, която се сипва върху раната. То не лекува. Няма значение как ще се почувства душата. На момента. Гневът не храни. Той само проправя пътя. Към новото. Той руши. За да се съгради новото. На чисто. За да изплува чистата любов. Но, ако залепнем  и останем в гнева, може да разрушим и онези мостове, които ще ни преведат към бъдещето. Оставането в гнева, обаче, често води до дълбоко отчаяние. Фаталистична празнота. Изводи като „Кой го е грижа?”, „Светът е самотно място.” , "Винаги се случва така." И т. н...

И така се озоваваме на онзи кръстопът. Там са двата пътя:

Единият -  към дълбокото отчаяние. И заключение, че светът е лошо място за живеене.

А другият - към отварянето. И търсенето на поводи и места за радост и любов. В себе си. И в света. Ако решим да поемем този път. Има един участък наречен тъга. Той свързва миналото и настоящето. Там оплакваме миналото. Загубите. През него преминаваме към новото настояще.  И добре е да помним. Плачът  може да ни остави на този участък. С тъгата. Ако се изкушим да останем с решението да се втвърдим. И никога да не се отворим към света. За да не ни наранят никога повече. Но и никога повече да не преживеем радост и любов.  Такъв плач може да води до емоционална смърт. Ако залепнем там. Неслучайно в древните ритуали са имали определен срок за оплакване на смърт и загуби. След това отново се посвещавали на живота.

Но... Плачът може и да ни преведе. Към по-доброто ново. Да ни направи цялостни. Да възобновим връзката си с  всички наши страни. И хубави. И лоши. Да ни направи цели. И това може да се случи, само ако в себе си отместим поглед от раната, като сме я признали, почистили,  оплакали и оставили да се самовъзстановява по силата на природните закони на регенерацията. С времето. И  потърсим останало цяло местенце в нас. Което съдържа желание за живот. Местенце, в което има любов. И надежда. И да позволим тази любов да се разпростре  в целите нас. И към света.  

А ,ако се вгледаме в себе си, местенцата на любов и живот са много повече от ранените.

Разбира се, всички искаме да се справим с този процес първо сами. И това не се случва за един ден.  Ако, обаче, усетим трудност, знак, че се самообичаме и искаме по-доброто за себе си, е да се огледаме за подадена ръка.  И да отворим очи за хубавото, което имаме, без да отричаме загубите и преживяната болка. Да отворим очи за хубавото, което има в света. И което се пази само за нас.

Като за начало, можем да вземем лист и химикал и да напишем десет дребни хубавини, които са ни се случили днес или сме си ги самослучили.  Не е нужно това да са големи неща. Може да започнем от това, че сме се събудили и сме видели светлината на деня. И после да напишем всички лоши неща, които са ни се случили точно днес. И да си дадем сметка дали всички тези неща са  толкова важни и с такова значение, каквото им приписваме. 

И все пак! Днес се събудихме и видяхме светлината на деня. Тя е дошла без нашето усилие. Другите светлини ще си ги намерим сами.
Прекрасен ден!

Кремена

20.07.2012 г.