четвъртък, 19 май 2011 г.

РАЗДЯЛАТА КАТО ПОВОД ЗА ТРАНСФОРМАЦИЯ - Бр. 3, сп. Business Lady Magazine


Къде отидоха мечтите ми?
    Едва ли има жена, преживяла раздяла, да не си е задала този въпрос. Няма значение колко сме успешни и какъв статус сме придобили. Раздялата ни оголва, разтърсва, бръква в онези ранни детски емоционални спомени, когато сме плакали беззащитни и никой не е идвал. Раздялата съживява страховете ни от изоставяне, отхвърляне и самота. Раздялата е малка смърт. Но и повод за възкръсване. Казват, че времето лекува. Но е важно какво правим с това време, какви въпроси си задаваме, за да получим точните отговори. За да продължим.
         
        Раздялата не е събитие само в един ден, в който осъзнаваме, че сме без този, с когото сме преживели моменти на сливане и заедност. Раздялата е пътуване по една дълга магистрала. А моментът на осъзнаване, че един важен човек повече няма да бъде част от живота ни, е само един момент на спиране пред знак стоп на  кръстовище, където не знаем кой път да поемем.
         
        От малки ни учат да се справяме с проблемите. Но справянето не винаги е добър лек за хора, преживели раздяла. Правенето лекува симптомите, но не и причините. Справянето поддържа живота такъв какъвто го знаем и често е насочено към действия по намиране на нов партньор, който да заеме овакантеното място. За някои това може да е решение, но то прилича на превързване на рана, без да сме си направили труда да я почистим.    
           
           Докато ТРАНСформирането е активен вътрешен процес по преминаване ОТВЪД настоящата опитност и качване на ново ниво. Но след изораване на емоционалната ни нива, защото нова реколта на непочистена нива едва ли ще покълне. Или ако покълне ще бъде хилава и нездрава. Без ясно затваряне на минали врати, ставаме уязвими за бъдещето, където може да бъдем неосъзнати повтарячи на един и същи клас. И клиширани съвети от сорта: „Я, се съвземи!”, „Станалото станало!”, само могат да ни накарат да затапим клокочещите отвътре емоции, които рано или късно биха изпълзяли  в следващата ни връзка като подсъзнателен опит с нов партньор да затваряме стари ситуации или като болестен симптом на физическото ни тяло.
         
           Трансформацията е пътуване. И, като при всяко пътуване, има минаване по селски пътища пълни с дупки; има лутаници по непознати маршрути; има неколкократно връщане на един и същи кръстопът. И колкото да ни се иска да стигнем по-бързо до крайната цел, толкова по-бавно стигаме. Е, от време на време излизаме и на магистрали, където натискаме ентусиазирано газта до дупка. Но на магистрала може да стигнем до кръгови и да подминем важната отбивка. Някой път чисто по женски може да влезем в насрещното, където срещаме изумените погледи на останалите шофьори, включваме аварийните и се опитваме да излезем пак на точния път, докато не сме предизвикали катастрофа.
           
          Трансформацията изисква осъзнаване и признаване на съществуващите важни моменти в преработката на случилото се. Има момент, в който се чувстваме уязвими, попадайки в така наречената Неутрална зона - между това, което е било, и това, което ще бъде. Това е време за боледуване, размисъл, прегрупиране, лечение, събиране на информация, адаптиране към новата ситуация. Нормално е да се чувстваме объркани, дезорганизирани, но е добре да държим в съзнанието си мисълта, че всеки нов ред се ражда от един стар хаос. Колко дълго ще продължи този период е  индивидуално, и е добре да си дадем сметка какво обикновено правим след раздяла.

            Всъщност, няма правилен и неправилен начин за реагиране, но когато разберем типичния за нас начин на поведение след раздяла, е нужно да се опитаме да го приемем. Въпреки, че може да виждаме друга жена да се държи по коренно различен начин в подобни ситуации. И после да позволим трансформацията  да се развие в унисон с естествения ни ритъм и енергията, която усещаме вътре в себе си. Както и „да разширим кожата си” с нетипични за нас умения. Дали ще се държим като „ентусиастките” или ще се държим като „мислителките”, или ще бъдем микс от двата типа, определя и скоростта, с която ще се развие трансформационния процес.

            „Ентусиастките” скачат в новото, бивайки нетърпеливи да случат нещата, водени от изначален оптимизъм към себе си и света. Може би са от жените, на които в ранното детство е казвано: ” На изтекла вода бент не се слага!”. Може би са жени, ориентирани повече към бъдещето, отколкото към миналото. Може би са по-доволни от важни аспекти от живота си като дом, кариера, личностово развитие. Може би са по-склонни да експериментират  с новото. И това е тяхната силна страна. Но... възможно е новите промени, които предприемат след раздялата да са външни модификации на живота, опитвайки промени в дома, тялото, социалния живот. Но неосъзнавайки, че подобни външни промени може би временно запълват несигурности, запушват устата на характеровите  страхове от самота и изоставяне. Може би, ако се определяме като ентусиастки, е добре да си зададем въпросите: „Коя съм аз всъщност и от какво се страхувам?”, „ Това, което правя, в унисон ли е с това, което усещам, че съм?”. Ентусиастките опитват едно, второ, трето. Те цъфтят в действието, но ако се случи така, че да останат с празна програма,  се усещат тъжни и депресирани. Тяхното предизвикателство е да смесят силните си страни - енергията и умението да  предприемат рисковете - с истинското пътуване навътре в себе си. И да си позволят истинска интроспекция и самоопознаване.

            „Мислителките” са в другия полюс. За тях е важно да разберат обстоятелствата около миналото, настоящето и бъдещето. Може би в ранното детство  са им пращани послания от типа „Мисли преди да действаш!”. Обикновено те обмислят, проверяват своята и чуждата реалност, но понякога до предъвкване на едни и същи неща, водени от някаква неувереност и страх да не сбъркат пак. Тяхната силна страна е да искат да се саморазберат къде са били, къде са сега и накъде са се запътили. Тяхното предизвикателство е да сприятелят това си умение с умението на ентусиастките  да предприемат външни стъпки. И да имат смелостта да си зададат въпроса: „Умуването придвижва ли ме напред или ме задържа в една сигурна несигурност?”

По време на този първи етап един сигурен белег, че сме готови за следващия е, когато можем да мислим за бившия си партньор без да изпитваме емоционално напрежение, когато тъгата и гневът са вече фон, а не картина.

            Следващата фаза е Началото, когато се чувстваме готови да градим новия си живот, чувстваме се решени да направим всичко, което ни придвижва напред. Тук нещата са отново много индивидуални - можем да очакваме неочакваното, нещата могат да се развиват бавно. Тревожността да е чест спътник във всичко, което опитваме. Неща, страхотни на теория, може да се окажат трудни на практика. Естествено е миналото да нахлува и да се настанява между нас и новите хора, с които се срещаме. Но важното е на този етап да опитваме. В тази фаза е добре да констатираме доколко сме доволни от всички аспекти на живота си: дом, физическо тяло, духовен живот, партньорства, семейни отношения, хобита, количество време за себе си. И не на последно място да си изясним вече през осъзнатия ни натрупан опит какво очакваме от интимната си връзка. И да си дадем сметка какво можем да направим по всеки един аспект от живота си, от който сме неудовлетворени.

            Трансформацията е  както във вътрешните, така и във външните промени, не включва само и единствено намирането на нов партньор. Тя изисква ново отношение към света и себе си.

            Разбира се във всяка жена живее едно романтично момиче, което мечтае да е героиня от приказка с финал: "И заживели щастливо до края на дните си.” Всяка от нас е израснала с подобни приказки в ранното детство, което само по себе си е прекрасно, защото развива фантазията и умението да мечтаем. Но може и да са ни пратили фалшивото послание, че, ако чакаме, принцът ще дойде и ще ни поднесе щастието, за което мечтаем.  Забравяме, обаче, че много от тези героини са или омагьосани, или заспали непробудно. И че всяка раздяла може да е като рязко сутрешно звънене, което да ни пробуди, за да поемем отговорност за това, което ни се случва и да си сътворим живота такъв, какъвто го искаме. Да повярваме, че у всяка жена има една вълшебна фея, а вълшебната ни пръчица са нашите вътрешни женски ресурси да раждаме и да творим. Както и да се самородим.

К. С.


понеделник, 16 май 2011 г.

Свободният човек носи у себе си способност да се саморегулира и самомотивира--в-к "Новинар"


Защо зрелостниците избухват точно при завършването си, сякаш идва краят на света?

Думата „избухват” е точна-избухва нещо или някой, който е бил носител на заряд. Излиза нещо,което го е имало, но сега се проявява в деструктивна или самодеструктивна форма. И ние не сме си давали сметка за това или сме си затваряли очите, макар да сме имали усещане за това, което се случва. Тук в това интервю ми се иска да не етикираме и заклеймяваме поведения, а да си дадем сметка за причините и за приноса не само на тийнейджърите за това,което наблюдаваме всяка година. Но да се замислим и за приноса на всеки един от нас.

- На какво се дължи тази агресия сред тях - събарят се кошове, елтабла, огради..., наблюдаваме демонстративно наливане с алкохол, употреба на наркотици, умишлено създаване на конфликти,шофиране в нетрезво състояние?
Свободният човек носи у себе си способност да се саморегулира и самомотивира, но не под страх от наказание, а под влияние на убедеността, че това е добре за него и за околните. В този смисъл, това, което се случва са актове на несвободни хора. Ще поясня-широко застъпено мнение, че агресията е нещо лошо. Да, това, което се случва е болната, садистична форма на агресията-рушене, навлизане в личното пространство на околните, натрапване на собственото си Аз, чрез поведението „Вижте ме”. Тук е въпросът-кой е направил тези несигурни и несвободни хора, които намират деструкцията като единствен начин за забавление и самоутвърждаване? В психологията се счита, че има здрава и нездрава,болна форма на агресия. Когато е потисната здравата агресия, и дълго време нещо е стискано, то изпълзява в болна агресия,която се нарича садизъм.
-Каква е разликата между здрава и нездрава агресия?
Здравата агресия е поведение, което има всяко прохождащо дете от 1 до 2 години-има я и всеки жив организъм-тя е импулс за движение и оцеляване. Когато проходи, детето , иска да ходи , да пипа, да къса, да разглобява с цел опознаване на света. Тази здрава агресия се проявява под формата на много Не-та –като нежелание да прави, това , което иска мама, и много тръшкания и прояви на гняв и недоволство от страна на малкото човече. Този период се нарича „Ужасните две години” .То се нуждае от това поведение, за да се утвърди след периода на зависимостта на кърмачеството като отделен от мама индивид. Това е период, в който детето гради психологическото качество воля и здравата агресията е пробивност, амбиция, себеотстояване, градене на увереност и самочувствие през разпознаване и приемане на собствените си негативни и позитивни емоции и чувства. Но с какво се сблъсква всяко прохождащо дете- постояннни инструкциии и забрани да не пипа, да не цапа, да не ходи, където иска, да ходи на гърнето, когато големите искат, да яде, когато големите са решили, да не бъде уважавано правото му да бъде гневно и тъжно. Нашето общество толерира удобното дете, т.е. кроткото и послушно дете. Без да си даваме сметка, че този неуважен гняв и желания са потиснати, и ако тогава детето е малко и не можещо да реагира на неразбирането на възрастните, идва момент, когато физически пораства и влиза в компенсаторно поведение-на хипер бунтарство, незачитане на границите на другите. Защо се учудваме, че се надуват клаксони , има шумотевица и рушене-това е същата форма на неуважение и навлизане в личното пространство на другите, на каквото всеки един от нас е бил обект, като дете. Детето не чува поучителните слова, а имитира поведението на възрастните. Дете расло в страх от санкция ще се опитва да всява страх . Ако едно дете е възпитавано в незачитане на неговите емоции и пространство, то ще прави същото като възрастен с другите възрастни. И то садистично-с цел привличане на внимание и изпитване на наслада от тези актове.
Всички сме възпитавани по този начин-чували сме много Не-та, това не трябва, онова не трябва, а никога не ни е обяснявано защо е това Не . Нарушаването на родитеските Не-та е било санкционирано с попляскване или с отегляне на любовта под формата на цупеници и вменяване на вини.Така се възпитава в семействата, в детските градини,в училищата, защото самите възрастни сме възпитавани така. В училищната възраст това продължава-ако едно дете изразява съмнения в авторитета и правилността на възрастния, често пъти се сблъсква с реакции от типа „Като пораснеш, ще имаш думата”, „Прави това, защото аз ти казвам-защото съм ти родител, учител, или по-голям.”Естествено е това да предизвиква сдържане на негативни емоции, които чакат да бъдат изразени, тогава, когато е казано, че може. Т.е. абитуриентите вече се преживяват като хора, които са достигнали до възраст, в която могат да бъдат каквито се чувстват от вътре, а не такива каквито им е налагано да бъдат. Естествено, че дълго стискани реакции и безсилие пред самоцелно налагани авторитети ще гърмят по този начин. Казвам го без да оправдавам поведението, но с призив за разбиране и осмисляне как се отнасяме един към друг. Малките хора може да са малки на ръст и години , но са хора със същите чувства и емоции като възрастните. И големите си струва да се замислят как общуват с децата дълго преди да дойде момента на баловете и завършването на училище.
Така детето стиска емоции и е послушно, докато не гръмне това в тийнейджърската възраст.
От една страна възпитанието в ранна възраст е ограничаващо естествените импулси, чрез забрани емоционални лишения, а от друга страна са актовете на хиперзадоволяване с всякакви материални неща. Децата не са обичани с топлина и разбиране, а са обичани чрез вещите, които компенсират внимание и времето на работещия родител. Разбира се, живеем във време, в което родителите са принудени да работят повече поради социално –икономическите принуди , и не е лесно да се отдава качествено време на растящите деца, и вниманието се компенсира с неотказване на всякакви вещи. Така се създават едни неуверени хора с потиснати емоции, а в същото време много егоцентрични и демонстративни.идентифициращи се с вещите, с имането, с изглеждането, а не с това да бъдат.

- Как да си обясним търпението на учителите, които са доста по-зрели от тях, и приемат вандалските им прояви с усмивка?
Поради същата обърканост на възпитанието във възрастните-хора, които стискат недоволството си, насъбрано от нещо или някой друг, кипящи отвътре, но усмихнати отвън.И после поради статуса си на възрастни потискат здравите прояви на себеотстояване в тийнейджърите, а проявяват алогична толерантност към неща, които могат да застрашават както тийнейджърите ,така и околните. Това обърква всеки подрастващ човек. А децата имат нужда от обичаща твърдост и задаване на смислени лимити, които да са мотивирани от възрастните и здраво отстоявани от тях.Това създава сигурност и доверие към възрастните. Смятам, че е време да помислим какви послания изпращаме всеки ден със собственото си поведение към тийнейджърите, преди да сме решили да ги заклеймим. Разбира се, всяко нарушение би следвало да се санкционира-тъй като бивайки в света на възрастните трябва да се учат и на отговорност за правенето или не правенето на определени неща. Така, че всяко рушене и извършване на живото застрашаващи актове по улиците би следвало да не се подминава, а да се отреагирва. Защото това не са прояви ина спонтанност, а на компенсаторно освобождаване на вторична и третична агресия, която се нарича садо-мазохизъм.-т.е гърмя и съм деструктивен, защото дълго време съм стискал.Чувства, мисли ,емоции и мнения. Но трябва да се отбележи, че никакви санкции и принуди не са резултатни само като мерки на наказания, ако не са придружени със разбиране и смислена комуникация със съответния човек. Все повече в държавата ни се постига ред, чрез поддържане на страх от наказание и глоби. А това е бомба със закъснител-свидетели сме на различни случаи през последните месеци, не само по време на баловете.

- На какво се дължи балната суетня - маркови костюми, луксозни лимузини, обувки и чанти за стотици левове и много скъпи бижута?
Самите балове отбелязват края на един период и навлизане в друг период в живота на човека. Във всички култури това се наблюдава от дълбока древност-правели са се ритуали на инициация или посвещаване. Но в съвременността това придобива само формален смисъл чрез обличане на дрехи. Липсва истинският пълнеж-т.е. връзката с ритуала-защо се прави. Младият индивид трябва да премине от детството към света на възрастните, като придобие знанията и уменията типични за тях. Древните хора са възприемали порастването като смърт на детето и раждането на възрастния. В тотемните общества юношата е прекарвал своята инициация извън племето, изучавайки племенните тотеми, закони и ритуали и упражнявайки дейности, типични за мъжкото съсловие. Чак след придобиването на тези знания и умения, често и след полагането на изпит/изпитание, юношата е можел да се завърне в селото като възрастен индивид. Традициите на инициация в различните общeства и периоди са много и многообразни. Общото е, че тя - този преход на юношата между детството и зрялата възраст - е от изключителна важност във всички култури. Юношата трябва да мине през тази инициация за да може да бъде интегриран в племето като зрял индивид.След подобни изпитания младият човек е имал право да носи дрехи като на възрастните. Такова изпитание в днешно време са матурите, но те се налагат като задължително възпроизвеждане на заучени знания, а не като проверка на емоционалната и умствена зрялост на младия човек. И самото обличане на скъпи дрехи е лишено от смисъл, тъй като родителите дълго време преди този момент са започнали да обличат децата си като малки мъже и жени-задоволявайки всякакви материални прищявки като заместител на времето, което трябва да прекарват заедно в общуване и предаване на опитност.

Иска ми се това ,което наблюдаваме да е повод за замисляне и промяна във всеки един от нас. И да помним -,че свободният човек носи у себе си способност да се саморегулира и самомотивира, но не под страх от наказание, а под влияние на убедеността, че това е добре за него и за околните.
Но никой човек не става свободен,ако не е бил свободно дете и свободен юноша.Като под свобода се разбира да мога да изразявам без страх това, което мисля и чувствам,като държа сметка за моите и чуждите права и лично пространство. Свободен означава човек, който не се страхува. Дълго страхувалият се, с потиснати емоции човек, гърми. Отнася се за всеки един от нас. Свободата не е свободия.
Да бъда свободен да изразявам чувства, мисли и емоции,но и отговорен за действията си.
интервю-в-к "Новинар"


!!!

ПРОГРАМА  „РЕСТАРТ”
Една различна лятна ваканция в Родопите.

7-дневен празник на сетивата с акценти " Храната на тялото и душата."
Една програма,чрез която:
- Ще възстановите напълно натрупаното през годината напрежение в тялото, ума и душата.
-Ще събудите любопитството към себе си и света.
-Ще се научите да разпознавате и търсите здравословната духовна и материална и храна.
-Ще се научите да прилагате с малки усилия начини на хранене и живеене, които водят до поддържане на идеалното за вас тегло, а за онези,които желаят ще започнат да намаляване на теглото без йо-йо ефект.
Уникалността на програмата включва усилията на психотерапевт, холистичен диетолог, йога инструктор, масажист.