Днес е Неделя Сиропусна. В християнския свят хората искат и дават прошка. Но какво е прошката? И лесно ли стигаме до това състояние?
В Уикипедия четем: "Прошката е мисловният духовен и емоционален акт на освобождаване от чувства като гняв, раздразнение и негодувание, насочени към друг човек, заради сторени от него нежелани действия или нанесени обиди. Прошката не означава потискане на гнева и раздразнението, а напълното освобождаване от тях чрез осъзнаване на причините, довели до появата на тези чувства, и оттам — намирането на по-рационален начин за преодоляване на дразнителя. Прощаването има значение най-вече за прощаващия, тъй като той се освобождава от негативните си емоции и добива отново възможност за обективна преценка на фактите, свързани с другия човек, въпросната нанесена обида или нежелано поведение."
А в Новия Завет е написано: "Ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там- пред жертвеника, и иди първо се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си”. (Мат. 5:23-24).
Личният и професионалният ми опит, обаче, ми говори, че всичко по-горе написано, е така, и не е така. Нещата са както...така и... А не, или... или - т. е. или прощаваш, или не.
Прошката не е еднократен акт. Прошката не е нещо, което се случва в един ден. Прошката не е нещо, което върши работа, когато се прави, защото "трябва". " Нагласата, че ТРЯБВА да простим, е вид насилие над душите ни и готовността ни да минем на един или друг етап от нашето преживяване към нещо, което ни е бръкнало в здравето. Или ние сме позволили да ни бръкне. Или пък ние смe си бръкнали. И после продължаваме да чоплим. Привързани към момента там и тогава. Привързани към обидата и мисли от рода: "Как можах?", "Как можа?", "Как може?"
Прошката, направена заради такова ТРЯБВА, е като слагане на превръзка на непочистена рана. В желанието си да се отървем от негативните чувства и да се позитивираме насила, ние събуждаме тяхната съпротива. Поливаме ги, Отглеждаме ги. Подклаждаме огъня на обидата, омразата, негодуванието в душите си. И тъй като прошката е процес, първата стъпка би могла да е приемането на това, че в душите ни тлеят такива чувства. Ако и да се преживяваме като добрите в този филм. И да ги оставим да бъдат там толкова, колкото им е нужно да бъдат. Казването "да" на тези чувства, вече е минаване на друг етап. То ни подготвя за чистенето.
И тъй като прошката е акт, който правим първо за себе си, тя не означава оневиняване на другите. Така както в общественото съдилище, онзи, който е извършил нещо, не заслужава да бъде пуснат ненаказан. Така и човешкото съзнание търси възмездие. Но и тук е уловката: Всички до един, с изключение на болните социопати, винаги имаме, макар и смътното осъзнаване за онова, което причиняваме на другите волю или неволю. Така всички, макар и несъзнавано, вървим към възстановяване на равновесието, намирайки наказание за онова, което не е било в унисон с природните закони и мъдрост. Чувствайки се наранени, няма значение дали егото ни се мята като ранено животно, или душата ни е останала гладна, често не можем да се изчистим от онези негативни чувства. Просто невинаги сме толкова мъдри, нито толкова готови за тази прошка. С опита си достигам до това, че често се насилваме да дадем прошка, когато наистина има неща, които в този момент не могат да бъдат простени - може и да не бъдат простени и в този живот. И има хора, на които не искаме да простим. Просто, защото наистина не заслужават да им бъде простено. Тук и сега. Но, нека имаме предвид, че всеки от нас, няма значение дали сме на брега на жертвата или на насилника, правим най-доброто, на което сме способни в определен момент. Та, друг етап от пътя към прошката е приемането на нежеланието ни да простим - и това, че си мислим: "Той или тя не заслужава да бъде простен." Сега или никога.
Но... тръгвайки от това, че заслужаваме да се чувстваме добре, крачка е да се освободим от напъните да сме ангелски благородни тук и сега, и да кажем: "Да, не съм готов за това.", "Да, в мен има и гняв, и злоба, и обида." Но да си напомним, че тези чувства носят мощен енергиен заряд, те извират от един и същи извор в нас. И това е изворът на творческата, жизнена енергия. Тази енергия, която използваме сега да преиграваме в ума и душите си филма на нашата и чуждата грешка. Та изборът е наш, дали да я използваме, за да тънем в самосъжаление, желание за мъст и реванш, или да творим нашия си живот, ведно с този горчив опит. Енергията е една и съща. Само каналите, по които я пускаме, са различни.В първия случай, животът ни заблатява. Във втория, е буйна пролетна река, около която има свежест и зеленина. И повече хора се спират до тази река. И се отварят възможности за нови красиви преживявания.
И да помним, че там, където има недадена прошка, има много тъга. Там, където има тъга, има много обида. Там, където има обида, има много гняв. Там,където има гняв, има много очаквания. Там, където има очаквания, има много идеализация. Та значи, вероятно проблемът е в предизвикателството да си сверим часовника, с този на реалността! Нашата и на другите.
А невъзможността да простим на другите тръгва от нежеланието ни да простим на себе си за това, че сме били неможещи, незнаещи, недогледали, наивнички и т. н. А ние наистина заслужаваме да сме добре. Заради нас си. Тогава желанието за възмездие бихме могли да поверим на една Висша справедливост. Която идва рано или късно. Но НЕ ние сме инструмент на тази Справедливост. И ако някой е съгрешил, да го оставим на тази Мъдрост и Справедливост.
И ако в писанията е написано: " Прости им, Господи, те не знаят какво вършат!", а в главите ни се мъдрят мисли от рода: "Да, да не са знаели!", да се доверим на тази Справедливост. И да трансформираме това послание в нещо такова: "Прости им, Господи, че знаят какво вършат!" или "Прости ме, Господи, че съм знаел или не знаел какво върша!"
Защото искам и заслужавам да живея добре. Днес и утре!
И един ден можем да се събудим. Със спомена за болката. Но без да я изпитваме. И тогава. Нека бъде прошка!
26.02.2012 г.
Кремена
Няма коментари:
Публикуване на коментар