понеделник, 13 август 2012 г.

Освобождаващият провал



ОСВОБОЖДАВАЩИЯТ ПРОВАЛ

Олимпиада 2012. Два медала за България. Един куп приказки къде и колко сме се върнали назад; кой е виновен; кой се оправдава и съжалява; кой дири сметка и има ли право и т. н.
Навсякъде в новините доминира думата "провал". Напишете в Гугъл думата и вижте резултата - 359 000 документа, съдържащи думите "провал за България" или "... и Х се провали". Дори не си даваме сметка, че много от спортистите стигнаха до финал. И това вече е успех. На финала има първи и втори. Това е!
Мнозина предпочитат да гледат на тези резултати като провал. Аз предпочитам да ги гледам като освобождение. Освобождение на една шепа млади хора от очакванията на седем милиона души да се преживеят през техните успехи като успели. За 5 минути през ТВ екрана.
Спортистите на една малка нация са натоварени с високи очаквания, така както са натоварени отличните ученици, родени в семействата на нереализирани висшисти. Натоварили на малките си рамене отговорността да успеят за двама, трима или седем милиона. Е, няма как да стане. Все някога този сапунен мехур се пука. И слава богу. С негативите и позитивите от това. За онези, които искат да ги видят. Извън общоприетите представи за успех и провал. Защото хиперинтенцията води до пренавиване - физическо и психическо. Пренавиването - до излишен потенциал. Излишният потенциал залюлява махалото от крайния плюс до крайния минус, от свръхнамерението за успех до резултат неуспех. Хиперинтенцията е на единия край, правенето на грешка след грешка е на другия край. И това е логичният финал. Ако сме концентрирани върху изпълнението, а не върху резултата, натоварен с изпълнение на очакванията  на много хора, грешките не са фатални.  
Нации, при които всеки индивид носи отговорността за собственото си щастие, рядко натоварват с очаквания и отговорности другите. Рядко се люшкат между "Осанна" и "Разпни го". Рядко натоварват с излишен потенциал на очакване за успех спорта си. Страсти има. Но  ПРОВАЛЪТ не е повод за всемирно нещастие. Както и УСПЕХЪТ не е повод за самонадъхване. Брей, какви юнаци сме. Щом сме успели да ударим тавана или сме обърнали някого.
Просто успехът е успех, провалът е провал. И те са само редуващи се мигове. И те са първо мигове от един човешки живот. И са успехи и провали за един човек, после за нацията, която той или тя представлява.
Последните дни станахме свидетели на самонатоварилите се с вина и оправдания изказвания на няколко спортисти. И, от другата страна - хорът на успокоители и критикуващи. Класика в жанра Мазохистична драма. В която недоволните стават доволни, ако критикуват или успокояват. А неуспелите, ако се самосъжаляват.
А всъщност, провалът е освобождение. Той е закономерно слизане до позицията "долу", само, ако щете, и заради закона на гравитацията. Той е освобождение на спортистите от отговорността за щастието на другите. Освобождение е и за зрителите, ако пожелаят да го видят като такова. За да почнат да драпат по посока на собствените си върхове.
И тогава успехите на екрана ще са още един повод за радост. А не единственият.

P.S.
Провалите ни напомнят, че сме човеци. И ни свързват с реалността на възможностите ни. Ако ръстът ни е 160 см., не може да скочим 209 см. па ако ще да се скъсаме, за да бъдем като Стефка Костадинова. И тя едва ли днес може да повтори собствения си рекорд. Той е бил там и тогава. И толкова.
И като нация невинаги можем да надскочим  собствения си ръст. И слава богу. Щото сме човеци. И ако сме човеци, ще приемаме собствените си неуспехи и чуждите като част от цикъла Up and down. И няма да забравяме, че в древността по време на олимпиадите са  спирали войните. Извън нас. И вътре в нас.
За един по-мирен.
Сиреч, по-човешки живот.
И свят.

Кремена
13.08.2012 г.


Няма коментари:

Публикуване на коментар