Отвъд буквалния смисъл на думата "земетресение"

ОТВЪД БУКВАЛНИЯ СМИСЪЛ НА ДУМАТА "ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ"

Размисли за смисъла, избора, и страховете, породени от една астропрогноза

           Тази статия е провокирана от разговорите ми, проведени на улицата, в магазините, и с моите клиенти преди и след този Великден (2009г.), който мнозина ще запомнят.

            Да, но с какво? Дали със страха, паниката, напрегнатото очакване, насмешката на недоверчивите или с придобитата нова опитност?

            Иска ми се да споделя една малко по-различна гледна точка, отвъд негативността на това събитие, търсейки смисъла на онова, което се случи в душите и сърцата на мнозина от жителите на Хасково. Защото според Виктор Франкъл - психиатър, прекарал години в концлагерите по време на Втората Световна Война, всяко човешко същество е водено от търсене на смисъла на своя живот и събитията в него.

            Разбира се, личен избор е на всеки човек, осмисляйки събитието, дали ще избере да се гневи на астролога Емил Лещански, дали ще се гневи на себе си, че се е „вързал”, дали на медиите, които го раздухаха или ще избере да погледне отвъд буквалното послание на тази прогноза и ще съзре нещо хубаво и предвещаващо нещо ново.

            Естествено е тази прогноза да засегне основния човешки страх - страхът от смъртта. Преживяла съм го реално в две земетресения от ранното си детство в близост до Вранча и Стражица. Но в същото време далечен спомен ми са по-спокойните реакции на хората. Защо ли? Там и тогава сякаш бяхме заети да си подаваме чай и топли одеала, а не да следим прогнози и информационни емисии от единствените медии БНТ и БНР. Преживявахме реалните последствия, а не нагнетения страх от леещи се навсякъде предавания.

Именно този атавистичен страх накара много хора да напуснат жилищата си тогава в Хасково и да потърсят вариант, които им гарантира, че ще има още много пъти утре за тях. И това е толкова естествена човешка реакция. Само, че ние - хората, прекарваме целия си живот в страх за живота си, който в крайна сметка много често се оказва и страх от самия живот - да се живее с цялото му разнообразие от хубаво и лошо - т. е. дали този всекидневен страх за утре не ни пречи да преживяваме всеки един ден като Велик, да отваряме очи като в сутринта на този Великден и да благодарим, че имаме щастието да преживеем още един ден в цялата му шарения? Защото смисълът на празниците в едни по-архаични времена е бил да се отбележи цикличността на сезоните - раждането и умирането на нещо. Защото и раждането, и умирането стоят в двата края на онова чудо, наречено живот. Да си зададем въпроса за колко от нас празниците минават в обичайното преплюскване и обичайното скарване за разнообразие с най-близките в рамките на собствените къщи.

            Ще си позволя по този повод един цитат от Д. Зохар: „ Съвременната западна култура е духовно онемяла, т. е под духовно онемяла имам предвид, че сме загубили усещането си за изконни ценности, свързани със земята и сезоните, с деня и отминаващите часове, с всекидневните ритуали на живота ни, с тялото и неговите промени и със смъртта като естествен край. Ние виждаме и преживяваме само непосредственото, видимото и прагматичното. Ние сме слепи за дълбоките символни и смислови равнища, които поставят целите, дейностите ни и нас самите в една по-широка екзистенциална рамка. Не сме далтонисти, а слепи за смисъла. Как сме станали такива?”

            Имам нуждата да споделя моето тълкувание за смисъла на събитията на Великден с надеждата, че има хора, които са намерили подобен смисъл за тях самите.

            Буквално думата „земетресение” означава разместване на земни пластове  и пренареждане в резултат на натрупано геофизично напрежение. Ние - хората, все търсим буквалното, но можем ли да разгледаме астропрогнозата като символна прогноза за някакво разместване на пластове, но в човешките ни души? И ако всеки човек има своите основи, т. е. своята духовна почва, на която стъпва и ако е здраво заземен, той всеки един момент знае кой е, какво иска, накъде отива, доверява се на собствените си усещания и преценки и не е лесно манипулируем. А когато няма тази заземеност, народът казва, че такъв човек „хвърчи в облаците”. Дали пък земетресението не беше умотресение или духовно разтърсване, за да слезем от фантазиите си и да погледнем какво има под краката ни и кои са важните неща в живота, защо тогава мнозина не останаха в къщите, които с толкова жертви се изплащат цял живот? За психоанализата къщата е символ на човешката душа - всъщност, за да се усети щастието да е жив, човек трябва да напусне къщата си, т. е. ограниченията на собствените си стени и да види, че навън е зелено и красиво. Да излезе и да сътвори една нова реалност, воден от преживяното осъзнаване, че няма по-важно нещо от живота и че животът е извън бетонните стени. Ванга казваше: човек има една уста и един гъз - не може да изяде за двама - трима, да има за двама - трима. Колко разбраха, че да се пътува, да се спи на палатка и да се прекарва сред природата е нещо толкова естествено и толкова забравено от мнозина. Дай боже повече хора да имат този стремеж за нещо различно на следващия празник, но не водени от страха за живота, породен от една прогноза, а от желание и осъзнат избор да се празнува животът извън обичайната рамка.

            Не мога да бъда убедена в мотивите на астролога, правейки и разгласявайки тази прогноза. Допускам, че мотивите му не са целели психозата, която настана. Но онова, което ме обезпокои, беше арогантността и категоричността на един човек, който има достъп до някакво познание, което може и да има своите здрави основи. Не можах, обаче, да повярвам на човек, който няма смиреността да каже: „аз виждам нещо, но може и да греша”. Защото дори и най-осъзнатите хора правят своите грешки, но големите хора се познават в смирението и съмнението, което имат към собствената си истина. Преди години Ванга предсказа, че Курск ще потъне, и никой не разбираше какво означава това, защото град Курск не е на море и едва, когато потъна подводницата Курск, посланието й стана ясно. Затова потърсих смисъл извън буквалното послание за земетресение.

            Моят смисъл на това е, че именно арогантната категоричност на Лещански накара много хора да излязат извън рамката и да си припомнят какво щастие е да осъмнеш и да видиш следващия ден и че няма нищо по-важно в живота от самия живот.

            Искам да завърша с мисъл, която споделям: „Вярвам на всеки, който се стреми към истината, но се съмнявам във всеки, които твърди, че я е открил.”

К. С.

Публикувано във в-к "Марица", 2009 г.

Вечер на отворените врати на 11.05.2012 г.

ОТВОРЕНИ ВРАТИ В СТУДИО "РЕА"НА ЯГОДИ, СЛАДОЛЕД И ШАМПАНСКО -

Среща - разговор от 19.30 до 21.30 часа на 11 май, 2012 г.

Ако желаете да разговаряме по въпроси, които ви вълнуват, напишете ги в анонимен плик и ги донесете на срещата. Въпросът на всеки ще бъде разгледан в играта "Аз на твое място".

Ще поговорим и за лятната програма за събитията в студио "РЕА".

Очакваме Ви!

Записване до 09.05.2012 г. Входът е свободен, но тъй като пространството не е неограничено, моля Ви, заявете участие по-раничко на мобилен телефон: 0897 06 03 00.

БЪРЗАЙ БАВНО

БЪРЗАЙ БАВНО!

 НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ПСИХОЛОГИЯТА НА БАВНОТО ХРАНЕНЕ

„Седни на масата! Кой те гони! Хапни спокойно!”, казваше баща ми, когато ме свареше отворила хладилника, набързо хапваща каквото ми падне, защото все нещо друго ми беше в главата и бях там, закъдето бързах, но не и там, където бях!”

Това беше десетина години преди епидемията на бързото хранене да завладее и нашата страна. И гледката на хора, които вървят и ядат, шофират и ядат или гледат телевизия, работят на компютър и ядат, не беше обичайна.

А днес живеем във време на скоростта - напъваме се за повече - да печелим повече, да видим повече, да имаме повече, да направим повече. Живеем на ръба на изтощението. Затлъстяваме, депресирани  или тревожни, се извиняваме със стресовия начин на живот. А запитваме ли се, далистресовият начин на живот ни е наложен или е самоналожен. И можем ли да избираме нещо друго?

„Кой те гони?” беше фразата, която си спомних, години след като въоръжена с познания по психотерапия и диететика, си обясних колко интуитивно един  човек без познания беше сложил диагноза на нещо, което щеше да  стане начин на живот на моето и следващите поколения. Макар като цяло да е много тревожен за всяко малко детайлче от живота, баща ми никога не пропуска ядене, сяда намасата,  и всичко, което е важно, се изключва като цялото му внимание е посветено на храната. На 68 г. няма нито една излишна тлъстинка и не се е оборудвал с обичайните за годините му - високо кръвно и сърдечно-съдови заболявания. 

Повече за връзката между стреса, начина на хранене и болестите:

 Научните факти: Последните изследвания по психология на храненето доказват, че не е важно толкова какво ядем, а КАК го ядем. Защото хора, които подбират храната и са вманиачени на тема „здравословно хранене”, невинаги са най-здравите и най-слабите. Обяснението е логично и простичко.

Когато бързаме и вършим по няколко неща едновременно или мислим за много неща, тялото ни включва т.нар. симпатиков дял на нервната система, който отговаря за нашето оцеляване. Това е един отработен с хилядолетия механизъм на тялото ни да бяга от реални опасности - врагове, природни бедствия и т. н. Симпатиковият дял включва на режим Атакувай или Бягай под влияние на отделените стрес хормони - адреналин, норадреналин, кортизол, които учестяват дишането, забързват сърцебиенето и повишават кръвното налягане, с цел напрягане на мускулите, за да можем да се спасим от опасностите, идващи отвън. Когато обикаляме из апартамента и хапваме по нещо в движение, докато се приготвяме за работа или когато  гледаме телевизия или  шофираме, ядем по някой хамбургер, нервната ни система го разпознава като опасност, а това е  начинът, по който тя реагира, когато  има реална заплаха. И включвайки същия механизъм, храносмилателните функции и метаболизмът са изключени. Защото по-важно от това тялото да бъде нахранено, е то да оцелее. За него всичко това, което ни кара да търчим френетично и да вършим по няколко неща едновременно е СТРЕС. Но, когато седнем спокойно на масата, хапвайки в приятна компания, говорейки не за проблемите от деня, а нещо по-лежерно, тялото включва парасимпатиковия дял на нервната система - тялото е в релакс, храносмилането работи на пълни обороти. Доказано е, че ако говорим за проблеми по време на хранене или ако се караме, вероятността да затлъстеем, да страдаме от депресия или соматични болести е много голяма.

Едно сравнително изследване на здравето на хората във Франция и САЩ показало, че, въпреки че французите ядат повече сирена, т. е. мазнини, пият алкохол, пушат, са по-здрави от американците и значително по-слаби. Едно от допусканията на диетолозите било, че французите пият повече вино, което съдържа полифеноли, които предпазват от коронарни заболявания. Да, но другото допускане било, че редовното пиене на големи количества алкохол унищожава мозъчни клетки, води до чернодробни заболявания, пречи на имунитета. Скоро ключът към палатката бил открит: мотото на французите е: „Яж и се наслаждавай”. Докато ядат спокойно, наслаждавайки се на няколкочасови хранителни ритуали, французите празнуват всеки момент с храната. По това време симпатиковият дял на нервната система е изключен, включва се парасимпатиковият дял. Тялото и психиката е в състояние на релакс и всички функции, консумиращи удоволствието да си жив, работят на пълни обороти. Човек е по-здрав и по-щастлив, когато избира да бъде в бавното.
К. С.
Публикувано на 02.05.2012 г., в-к "Хасковска Марица"

За любовта

ЗА ЛЮБОВТА

            Той и Тя се срещнали един ден. И се влюбили. Той и Тя станали Ние.

          

            Настанало време на луди надежди. На илюзии, че неговата непълнота ще бъде запълнена. На миражи, че нейните предишни рани ще бъдат излекувани. На желания, от всеки – да бъде чут, разбран и признат.

            Било среща на неговото и нейното минало. На неговите и нейните опасения - дали това ще трае безкрайно. На копнеж всеки да бъде съвършен в очите на другия. Всеки от тях се стремял да изглежда такъв, какъвто си мислел, че другият харесвал и желаел да види.

            Минало време и този стремеж започнал да ги изтощава. Всеки от тях се страхувал да се разкрие такъв, какъвто се чувствал. Всеки имал различни причини за това – да не нарани другия, да не се изложи на риска да загуби привързаността му, да не разочарова другия, и себе си...

            Появил се Страхът – че Тя ще загуби Него и Той Нея, че няма да има Ние.

И започнали да си искат пълното внимание от другия. Получили го. Поискали си цялото време, присъствие, съсредоточаване, енергия, обожание, ... Получили и тях.

            Но всеки от тях усещал, че не винаги давал това, което е искал да даде. И тъжното било, че не винаги давал на другия това, от което другият имал нужда. Любовта се обезличила от силната нужда от другия. Страховете им ги карали да се нараняват. И двамата започнали да бъркат Любовта с Болката.

            А Болката имала силата да привързва повече от кое да е чувство.

            Всеки започнал да зависи от другия. И да иска да властва над другия. Защото всяка власт, откакто свят светува, е и форма на зависимост.

            Но те не се замисляли над тези неща. Просто били забравили, че другият е свободен човек и всеки един момент можел да тръгне по пътя си. Двамата помнели изключителните моменти, когато били влюбени, неизразимото с думи усещане, изпитано при първите им разменени погледи. И се опитвали отново да ги преоткрият. Напразно.

            Но все още имали Надежда, че истинската и вечната Любов била възможна.

            Един ден чули, че на върха на висока планина имало Храм на Любовта. И който стигнел до храма, можел да разбере, дали наистина имало истинска и вечна Любов.

Решили двамата, че си заслужава заради Любовта да изкачат планината - до храма.

            Тръгнали по стръмния склон, хванати за ръце. Нетърпелив, да стигне бързо, Той я дърпал нагоре, а Тя се уморявала, искала почивка, сърдела се дори, но продължавала все да върви в неговата крачка. На нейното бавене и спъване се сърдел той, и така, скарани, запъхтени и изтощени от дългия и труден  път, стигнали върха.

            Съзрели храма. Но имало и малко разочарование. Изглеждал просто бял и обикновен, а не такъв, какъвто го имали в представите си долу. Пазач пред входа имало, един. И тогава чули те, от него:

            - Не сте достойни, все още, да влезете в Храма на Любовта! Но, ако наистина искате да разберете какво е истинска Любов, то имате възможност за това, без да влизате даже. Просто трябва да използвате ето този път надолу – не по склона, по който дойдохте до тук, а по другия, противоположния.

            Погледнали двамата натам. Уплашили се малко. Стръмен, почти отвесен бил обратният път. Всъщност била малка, като за един човек, тясна пътечка, цялата покрита с камъни, малки и големи.

             - Няма страшно! – казали си те – Ще се държим здраво, един за друг, и ще слезем!

            Заслизали полека. Оказало се по-трудно, отколкото изглеждало. Почти невъзможно било да вървят едновременно двамата по тясната пътека. И отново, както и на качване, Той избързвал, подхлъзвал се по камъните, падал, повличал и нея, държейки я за ръка.

             - Пусни ме -  молела го Тя – ще паднем, ще се пребием! Нека вървим по отделно!

             - Че аз не съм те вързал! Пусни се ти от мен! – разсърдил и се Той. И бил прав: Когато някой те е хванал здраво за ръка, никога не знаеш кой кого държи!

            Сърдити, един другиму, отворили двама ръце и се пуснали. И, о, чудо! Заслизали надолу внимателно, започнал всеки да гледа в собствените си крака, а не как другият, до него, върви. Изчезнало притеснението, и им било спокойно, защото усещали, че другият е там, близо, че диша, и че го има. Всеки поспирал, когато се уморял, почивал си и пак тръгвал.

            Стигнали накрая долу. Уморени, но помъдрели. Той, сам със себе си. Тя, сама със себе си. Погледнали се двамата, в очите, и съзрели, че отново са Ние. И пак в очите им се четял въпрос:

            - Дали истинската Любов е тази? Пускащата Любов? Дали да пуснеш, не означава, да си позволиш да бъдеш себе си и другият да бъде друг? Не да се стремиш да имаш някого, който те допълва, а да имаш с кого да споделиш своята цялостност?

            Кой знае?

Сигурно е, че е нужен един цял живот, за да разберем това. Или да не го разберем.

!!! Съвпаденията с реални лица и събития,включително със живота, мислите и чувствата на току-що прочелите това, които и да сте, е напълно НЕслучайно.

Публикувана във в-к „Марица”, юли  2009 г.

К. Станилова

Shop till you drop.

SHOP TILL YOU DROP – ДА ИМАШ ИЛИ ДА БЪДЕШ?

         Живеем във време, в което имането е на почит. Копнеем, бленуваме, тъгуваме... и... купуваме. Купуваме. Купуваме. Купуваме ...

            Shop till you drop - в превод от английски език: “пазарувай до припадък” - е жизнената максима на Хомо Невротикус Нормалис ( Хомо Сапиенс Сапиенс е наричан Невротикус, тъй като невротичността е норма. Норма за какво? За обезчовечаването ни, за механизирането ни, за обезчувстването ни, за обезтелесяването ни. И... имането ни). Купуваме – храна, дрехи, престижни вещи. Вземаме кредити. Живеем свръх възможностите си, за да повярваме, че сме по-важни и по-помазани от поколението на родителите ни, които ядяха бонбони „Теменужки” и пиеха лимонада „Ехо”. Задаваме ли си въпроса, че да имаш, не значи да бъдеш? Купуваме, усещайки онзи прилив на щастие, който може би много от нас са изпитвали в детството, когато мама и татко правеха неща само за нас. Ние. В центъра на Вселената на важните ни хора.

            Лудото пазаруване не е ли онзи начин за нас, възрастните, да си сътворим живот - приказка? Да имаме вещи, означава ли непременно, че сме щастливи? Дали се запитваме, че опразвайки рафтовете на магазините, се опитваме да запълним емоционални дупки? И ако купувайки, изпитваме еуфория, а после смътно в стомаха ни бодва чувството за вина и съмнение дали ни трябва нещото, което сме купили, какво ако не форма на зависимост е купуването? Зависимости като тези от дрога, храна, секс, работа, известни на психолозите като хиперконсумативни проблеми. Всяка зависимост, обаче, е мета удоволствие, т. е. заместител на истинското удоволствие. А всеки човек е зависим от други живи хора - от това да бъде разбран, погален, нагушкан. И ако това липсва, насреща са неживите удоволствия - вещи, за които плащаме, които са на една ръка разстояние, които можем да ползваме или не без много угризения. Удоволствията, дарени ни от живи хора, са тези, които запълват емоционална празнота. Но... за тях трябва да се потрудим, да привличаме, и в крайна сметка да поемаме риска да бъдем приети или отхвърлени. Разбира се, тук не иде реч за купуването на подарък за важен за нас човек, с който да му кажем: „Важен си ми.”, тук говоря за купуването на бързи обороти, просто за да повярваме, че имайки много неща, ние сме други.

            В тази статия ми се иска да споделя някои от психологическите трикове, за които пише списание Insight, и които стимулират маниакалното пазаруване в големите молове и хипермаркети, а отскоро това се забелязва и по-малките магазини.

Тези трикове са разработвани в големите градове на САЩ през 80-те и 90-те години на миналия век. Бащата на съвременните търговски центрове Виктор Груен открива, че дезориентацията на купувача го задържа все по-дълго в магазина. Асиметричната форма на помещенията, затруднява изборът накъде да се завие,  всеки завой открива нови и нови щандове и магазини. Течаща вода, специфично осветление, постоянна температура, специална музика – все неща, които поддържат усещане за друго време и пространство. Търговците ни вкарват в един приказен свят, в който влизаме, решили само да разгледаме или купим нещо малко, но се омагьосваме и ставаме импулсивни и безкритични. Всъщност магазините използват „порталите в човешката психика”, през които се отправят безмълвни послания за свръхкупуване. Лишените от чувство за време и пространство, хората, попаднали в големите търговски центрове, са по-лесни за пазарно манипулиране - влизайки вътре първото нещо, което ни засмуква е лъскавата подова настилка, която стимулира любопитството да продължим. Музиката все по-често въздейства за решението да  купим - в хранителните магазини се пуска бавна и меланхолична музика, готови храни се продават бързо с ритмична музика, дрехи и бижута - с музика със силни и еднообразни тактове. Все повече магазини използват аромати, които подсилват приказната атмосфера. Да се почувстваме в страната на чудесата. Но дали е чудо животът вътре в нас? И този, който водим в общуването на четири очи? Ядем, пием и притежаваме, за да се напълним. С какво? С храна, алкохол или вещи. Вместо да се запитаме какво гладува в нас? И когато си отговорим, да го нахраним това нещо.

Е, разбира се, личен избор е на всеки, дали ще вземе голяма кошница, която да препълни със салами, бири, всякакви бели и черни хлебчета, или ще влезе и ще купи толкова неща, колкото двете му ръце могат да задържат. И после ще седне на приятен разговор на маса с някой, с когото отдавна не е говорил.

А може и да не купим нищо, само добре опечен хляб, за да си направим циганска баница. И да я изядем, вървейки по пътя, както в детството. Поздравявайки всеки, който мине покрай нас. Просто така. По случай живота.

Публикувано във в-к "Марица", 2009 г.

К. Станилова

Отниско

Защото гледат на света отниско

Обичам срещите със

случайни хора. Случайни срещи и не толкова случайни послания.

Преразказвам част

от разговор с клошар през уикенда.

“Има всякакви

хора - кьорави, куци или сакати, хора с къщи и такива, които си носят къщите в

количка като мен. Но една категория хора вече свърши. Прости няма. Повтарям

Н-Я-М-А! И ако номерата са минавали, то е защото отсрещният е искал, а не щото е

прост”.

Хубавичко да го запомним! Той / Тя НЕ И-С-К-А. Вече! Да даде! Да направи! Да

подбутва! Това е! Минават ни номерата, не щото другите са прости. А ние хитрички.

Отсрещният е искал, а вече не иска - да ни оставя да си разиграваме коня. И преди

да му се разсърдим що е спрял кранчето, ( „гледай го ти, какъв егоист е станал - хубаво си даваше,

а вече не дава”), да вземем да направим нещо, че да понапълним и неговия басейн. Не

само да вземаме. Е, само и единствено, ако искаме да върви харно достлука и комшулука. Иначе

няма да стане. Прости хора вече се не раждат. Глад - било то материален или

емоционален - с кьорфишеци и обещания за някога - се не храни!

Обичам срещите със

случайни хора - особено такива. Защото гледат на света отниско - там, от бордюра - и виждат всичко. Или поне онова, което ние пропускаме -

заровили глави в облаците на собствената си правота,

величие, статус, богатство, интелигентност и т. н...

К. С.

Август, 2011 г.

И..., и...

И..., и...

Добрият стар Юнг казва, че във всеки човек има всичко - и мъж, и жена, и принц, и просяк, и угодник, и бунтар, и прочее...

Във всеки има и по един Слуга, и по един Господар. Когато обичаме Слугата в нас, дадем му място и право на съществуване, тогава ще служи, и ще ни служи. С радост. Защото иска. А не от страх. Ще отстъпва, защото е енергийно пестящо, а не защото ще бъде наритан, ако не отстъпи. В противен случай мразеният от нас Слуга, един ден се превръща в един егоцентричен и арогантен Господар. Който налага. И се налага. Пъне се като магаре на мост, само за да не падне от позицията на Господар. Защото вече намразилият Слугата в себе си Господар, не е проумял, че да си Господар не означава нито повече, нито по-малко от това да си Слуга. Все пак думата Слуга идва от думата "служа" - ако добре служа на себе си, ще служа и добре на другите. Господар, който мрази Слугата в себе си, е опасен Господар. За себе си. И за другите.

Господар, който води смирено. И Слуга, който служи радостно. Дай Боже всекиму. И у всекиму.

К.С.