Отвъд буквалния смисъл на думата "земетресение"

ОТВЪД БУКВАЛНИЯ СМИСЪЛ НА ДУМАТА "ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ"

Размисли за смисъла, избора, и страховете, породени от една астропрогноза

           Тази статия е провокирана от разговорите ми, проведени на улицата, в магазините, и с моите клиенти преди и след този Великден (2009г.), който мнозина ще запомнят.

            Да, но с какво? Дали със страха, паниката, напрегнатото очакване, насмешката на недоверчивите или с придобитата нова опитност?

            Иска ми се да споделя една малко по-различна гледна точка, отвъд негативността на това събитие, търсейки смисъла на онова, което се случи в душите и сърцата на мнозина от жителите на Хасково. Защото според Виктор Франкъл - психиатър, прекарал години в концлагерите по време на Втората Световна Война, всяко човешко същество е водено от търсене на смисъла на своя живот и събитията в него.

            Разбира се, личен избор е на всеки човек, осмисляйки събитието, дали ще избере да се гневи на астролога Емил Лещански, дали ще се гневи на себе си, че се е „вързал”, дали на медиите, които го раздухаха или ще избере да погледне отвъд буквалното послание на тази прогноза и ще съзре нещо хубаво и предвещаващо нещо ново.

            Естествено е тази прогноза да засегне основния човешки страх - страхът от смъртта. Преживяла съм го реално в две земетресения от ранното си детство в близост до Вранча и Стражица. Но в същото време далечен спомен ми са по-спокойните реакции на хората. Защо ли? Там и тогава сякаш бяхме заети да си подаваме чай и топли одеала, а не да следим прогнози и информационни емисии от единствените медии БНТ и БНР. Преживявахме реалните последствия, а не нагнетения страх от леещи се навсякъде предавания.

Именно този атавистичен страх накара много хора да напуснат жилищата си тогава в Хасково и да потърсят вариант, които им гарантира, че ще има още много пъти утре за тях. И това е толкова естествена човешка реакция. Само, че ние - хората, прекарваме целия си живот в страх за живота си, който в крайна сметка много често се оказва и страх от самия живот - да се живее с цялото му разнообразие от хубаво и лошо - т. е. дали този всекидневен страх за утре не ни пречи да преживяваме всеки един ден като Велик, да отваряме очи като в сутринта на този Великден и да благодарим, че имаме щастието да преживеем още един ден в цялата му шарения? Защото смисълът на празниците в едни по-архаични времена е бил да се отбележи цикличността на сезоните - раждането и умирането на нещо. Защото и раждането, и умирането стоят в двата края на онова чудо, наречено живот. Да си зададем въпроса за колко от нас празниците минават в обичайното преплюскване и обичайното скарване за разнообразие с най-близките в рамките на собствените къщи.

            Ще си позволя по този повод един цитат от Д. Зохар: „ Съвременната западна култура е духовно онемяла, т. е под духовно онемяла имам предвид, че сме загубили усещането си за изконни ценности, свързани със земята и сезоните, с деня и отминаващите часове, с всекидневните ритуали на живота ни, с тялото и неговите промени и със смъртта като естествен край. Ние виждаме и преживяваме само непосредственото, видимото и прагматичното. Ние сме слепи за дълбоките символни и смислови равнища, които поставят целите, дейностите ни и нас самите в една по-широка екзистенциална рамка. Не сме далтонисти, а слепи за смисъла. Как сме станали такива?”

            Имам нуждата да споделя моето тълкувание за смисъла на събитията на Великден с надеждата, че има хора, които са намерили подобен смисъл за тях самите.

            Буквално думата „земетресение” означава разместване на земни пластове  и пренареждане в резултат на натрупано геофизично напрежение. Ние - хората, все търсим буквалното, но можем ли да разгледаме астропрогнозата като символна прогноза за някакво разместване на пластове, но в човешките ни души? И ако всеки човек има своите основи, т. е. своята духовна почва, на която стъпва и ако е здраво заземен, той всеки един момент знае кой е, какво иска, накъде отива, доверява се на собствените си усещания и преценки и не е лесно манипулируем. А когато няма тази заземеност, народът казва, че такъв човек „хвърчи в облаците”. Дали пък земетресението не беше умотресение или духовно разтърсване, за да слезем от фантазиите си и да погледнем какво има под краката ни и кои са важните неща в живота, защо тогава мнозина не останаха в къщите, които с толкова жертви се изплащат цял живот? За психоанализата къщата е символ на човешката душа - всъщност, за да се усети щастието да е жив, човек трябва да напусне къщата си, т. е. ограниченията на собствените си стени и да види, че навън е зелено и красиво. Да излезе и да сътвори една нова реалност, воден от преживяното осъзнаване, че няма по-важно нещо от живота и че животът е извън бетонните стени. Ванга казваше: човек има една уста и един гъз - не може да изяде за двама - трима, да има за двама - трима. Колко разбраха, че да се пътува, да се спи на палатка и да се прекарва сред природата е нещо толкова естествено и толкова забравено от мнозина. Дай боже повече хора да имат този стремеж за нещо различно на следващия празник, но не водени от страха за живота, породен от една прогноза, а от желание и осъзнат избор да се празнува животът извън обичайната рамка.

            Не мога да бъда убедена в мотивите на астролога, правейки и разгласявайки тази прогноза. Допускам, че мотивите му не са целели психозата, която настана. Но онова, което ме обезпокои, беше арогантността и категоричността на един човек, който има достъп до някакво познание, което може и да има своите здрави основи. Не можах, обаче, да повярвам на човек, който няма смиреността да каже: „аз виждам нещо, но може и да греша”. Защото дори и най-осъзнатите хора правят своите грешки, но големите хора се познават в смирението и съмнението, което имат към собствената си истина. Преди години Ванга предсказа, че Курск ще потъне, и никой не разбираше какво означава това, защото град Курск не е на море и едва, когато потъна подводницата Курск, посланието й стана ясно. Затова потърсих смисъл извън буквалното послание за земетресение.

            Моят смисъл на това е, че именно арогантната категоричност на Лещански накара много хора да излязат извън рамката и да си припомнят какво щастие е да осъмнеш и да видиш следващия ден и че няма нищо по-важно в живота от самия живот.

            Искам да завърша с мисъл, която споделям: „Вярвам на всеки, който се стреми към истината, но се съмнявам във всеки, които твърди, че я е открил.”

К. С.

Публикувано във в-к "Марица", 2009 г.