Освобождаващият провал

ОСВОБОЖДАВАЩИЯТ ПРОВАЛ

Олимпиада 2012. Два медала за България. Един куп приказки къде и колко сме се върнали назад; кой е виновен; кой се оправдава и съжалява; кой дири сметка и има ли право и т. н.

Навсякъде в новините доминира думата "провал". Напишете в Гугъл думата и вижте резултата - 359 000 документа, съдържащи думите "провал за България" или "... и Х се провали". Дори не си даваме сметка, че много от спортистите стигнаха до финал. И това вече е успех. На финала има първи и втори. Това е!

Мнозина предпочитат да гледат на тези резултати като провал. Аз предпочитам да ги гледам като освобождение. Освобождение на една шепа млади хора от очакванията на седем милиона души да се преживеят през техните успехи като успели. За 5 минути през ТВ екрана.

Спортистите на една малка нация са натоварени с високи очаквания, така както са натоварени отличните ученици, родени в семействата на нереализирани висшисти. Натоварили на малките си рамене отговорността да успеят за двама, трима или седем милиона. Е, няма как да стане. Все някога този сапунен мехур се пука. И слава богу. С негативите и позитивите от това. За онези, които искат да ги видят. Извън общоприетите представи за успех и провал. Защото хиперинтенцията води до пренавиване - физическо и психическо. Пренавиването - до излишен потенциал. Излишният потенциал залюлява махалото от крайния плюс до крайния минус, от свръхнамерението за успех до резултат неуспех. Хиперинтенцията е на единия край, правенето на грешка след грешка е на другия край. И това е логичният финал. Ако сме концентрирани върху изпълнението, а не върху резултата, натоварен с изпълнение на очакванията  на много хора, грешките не са фатални.  

Нации, при които всеки индивид носи отговорността за собственото си щастие, рядко натоварват с очаквания и отговорности другите. Рядко се люшкат между "Осанна" и "Разпни го". Рядко натоварват с излишен потенциал на очакване за успех спорта си. Страсти има. Но  ПРОВАЛЪТ не е повод за всемирно нещастие. Както и УСПЕХЪТ не е повод за самонадъхване. Брей, какви юнаци сме. Щом сме успели да ударим тавана или сме обърнали някого.

Просто успехът е успех, провалът е провал. И те са само редуващи се мигове. И те са първо мигове от един човешки живот. И са успехи и провали за един човек, после за нацията, която той или тя представлява.

Последните дни станахме свидетели на самонатоварилите се с вина и оправдания изказвания на няколко спортисти. И, от другата страна - хорът на успокоители и критикуващи. Класика в жанра Мазохистична драма. В която недоволните стават доволни, ако критикуват или успокояват. А неуспелите, ако се самосъжаляват.

А всъщност, провалът е освобождение. Той е закономерно слизане до позицията "долу", само, ако щете, и заради закона на гравитацията. Той е освобождение на спортистите от отговорността за щастието на другите. Освобождение е и за зрителите, ако пожелаят да го видят като такова. За да почнат да драпат по посока на собствените си върхове.

И тогава успехите на екрана ще са още един повод за радост. А не единственият.

P.S.

Провалите ни напомнят, че сме човеци. И ни свързват с реалността на възможностите ни. Ако ръстът ни е 160 см., не може да скочим 209 см. па ако ще да се скъсаме, за да бъдем като Стефка Костадинова. И тя едва ли днес може да повтори собствения си рекорд. Той е бил там и тогава. И толкова.

И като нация невинаги можем да надскочим  собствения си ръст. И слава богу. Щото сме човеци. И ако сме човеци, ще приемаме собствените си неуспехи и чуждите като част от цикъла Up and down. И няма да забравяме, че в древността по време на олимпиадите са  спирали войните. Извън нас. И вътре в нас.

За един по-мирен.

Сиреч, по-човешки живот.

И свят.

Кремена

13.08.2012 г.

МЪЖЪТ отблизо

МЪЖЪТ отблизо

 Тук моето намерение е да публикувам всичко по темата, което поствам в моята Фейсбук страница Храна за Тяло, Ум, Душа.

Ще публикувам мнения на мъже - философи, психотерапевти, общественици, писатели. На жени, които през женския си поглед виждат онова, което Е мъжът. През женските си потребности.

Правя го с пълното осъзнаване за нуждата, съпротивите, любопитството и така нареченото мъжко упорство "Мога да се справя и сам".

Аз вярвам, че всеки може да се справи сам. Но когато се давим, за да оцелеем, трябва да поемем хвърлената сламка. А изплуването го правим сами. Ако желаем.

Провокирана съм от мъжките писма, които получавам. От разговорите ми с мъжете в кабинета ми. От женските семинари, които водя, и желанието на жените "Да се срещнем някъде по средата на пътя". Надявам се, тези публикации да помогнат всеки от двата пола да направи своите крачки един към друг, за да стане тази среща възможна. Жените вече го правят. Както и някои мъже. Заради срещата. Тук, в този живот. Не в някой друг. 

СЪДЪРЖАНИЕ

по-долу:

 -МЪЖКАТА ДУША;

- ВОДА И ОГЪН -

за  порастването от момче до мъж;

-ЛЮБОВТА НА ЕДИН МЪЖ;

-ВЪПРОСИТЕ, КОИТО ТРЯБВА ДА СИ ЗАДАДЕ ЕДИН МЪЖ;
-ПРЕДПИСАНИЯТА НА КУЛТУРАТА -

Или за лутането мужду мачизма и метросексулаността
Очаквайте:
-Ритуали на инициация 

...........................................................................................................................................

МЪЖКАТА ДУША

 „Запомни, ти си дошъл тук,

вече разбрал необходимостта да се бориш със себе си,

само със себе си.

Затова благодари на всеки, който ти дава тази възможност.”

Гурджиев

„Твърде дълго избягвах тази тема. За необходимостта и мъжете да разрешат онези проблеми, които правят техния живот и живота на техните близки труден... Може би защото преди дванадесет години в кабинета ми съотношението жени – мъже беше 9 към 1, а сега вече е 6 на 4 в полза на мъжете... Избягвах темата, защото и аз бях роден мъж и моят живот беше подчинен на криворазбраната мъжка власт и защото невинаги съм разбирал собствената си мъжка природа... Мисля, че ние, мъжете, дължим голяма благодарност на онези жени, които без страх говорят, за да изразят не само собствената си болка в рамките на нашата сексистка култура, но и за да освободят мъжете и те да станат по-пълноценно себе си. Техният сърдечен зов помага на мъжете да погледнат по-осъзнато на собствените си рани и резултатът обслужва всички нас. Примерът на жените, които се борят за освобождаване от сянката на колективното, вдъхва смелост на мъжете да правят същото. Докато мъжете не изплуват от мрака, ще продължават да раняват жени и да се раняват един друг и светът никога няма да бъде сигурно и здравословно място. Така че, работата, която вършим, не е само за нас, тя е за тези около нас. Въпреки че неосъзнатите сили, обществените институции и идеологии, които движат нашия живот, притежават такава инерция, че човек не може да се надява на бърза промяна. Можем да работим по осъзнаването ден след ден... За раните. Причините. Лекуването. Защото неосъзнатото следване на обществени роли ранява мъжете, като ги кара да раняват себе си и жените отново и отново. Често се питам как жените започват да мразят мъжете и как мъжете започват  да се мразят  и да се страхуват един  от друг. Затова ще разкривам тайните, които не са нови за никой мъж, но всеки мъж  ги носи в изолация в самотното си уплашено сърце. За да може всеки мъж да погледне навътре в себе си. И да открие по-голяма вътрешна свобода." Джеймс Холис за раните и лекуването на мъжката душа.

.....................................................................................................................................................................

ВОДА И ОГЪН

За поpастването до МЪЖ
Из романа "Чест" на Елиф Шафрак

Има две неща на този свят, които превръщат момчето в мъж. Едното е любовта на жена. Второто е омразата на друг мъж. Баба* обясни, че който познава само първото се превръща в глезльо, който е вкусил само от второто, закоравява и става твърд като скала. А който е изживял и двете, е като меч от калена стомана. Както знаят опитните майстори, най-добрият начин да се кали метала е да го нажежиш в огън, а после да го потопиш във вода." Баба* - баща. Правилното ударение е на второто "а".

......................................................................................................................................................................

ЛЮБОВТА НА МЪЖА

Любовта на един мъж е отражение на характера му... Ако мъжът е спокоен и добър, любовта му е балсам. Ако е сприхав, любовта му ще е пълна с кавги. Ако се самосъжалява през цялото време, любовта му ще се превърне на прах. Ако е весел, любовта му ще прелива от веселие. Преди да хлътнеш по някоя жена, трябва да се запиташ каква любов можеш да и дадеш.”

Из романа „Чест” – Елиф Шафак

............................................................................................................................................

ВЪПРОСИТЕ, КОИТО ТРЯБВА ДА СИ ЗАДАДЕ ЕДИН МЪЖ

„Бъди търпелив към неразрешеното в сърцето и се опитай да обичаш самите въпроси... Не търси отговорите, които не могат да ти бъдат дадени сега, защото няма да можеш да ги преживееш. Въпросът е да преживеееш всичко. Затова преживей въпросите сега. Може би някога, в някой далечен ден, ще можеш да преживееш и отговорите...” Райнер М.  Рилке

„... Съвременният мъж преживява трудностите, които има днес, поради твърде много майка и твърде малко баща в живота си... За майчиния и бащиния комплекс ще стане дума по-късно. ... Сега мъжът трябва да си задава въпроси, раждани от усилието и тъга по бащата. Какви са неговите рани и стремежи, неговият неизживян живот? Всеки мъж трябва да си задава отново въпросите, които баща му е трябвало да  задава за него. Ако иска да знае как да бъде мъж, как да се справи със страховете си, как да намери смелост да прави непопулярни решения, как да уравновеси мъжката и женската енергия  в себе си, без да потиска или преувеличава нито една от тях, той трябва да поеме риска да си зададе тези въпроси сега...

Например, един мъж трябва да се запита: Какви страхове ме блокират? Какви задачи знам, от дълбините на сърцето си, че трябва да поема? Каква е мисията на моя живот извън обществените рамки и очаквания? Мога ли да сближа работата и душата си? Как мога да служа едновременно на връзката с жена и на индивидуацията си? Кои области от неизживения живот на баща си трябва да поема и да продължавам напред? Тогава идва моментът на решителната важност да поемеш риска, смелостта  да изживееш, въпросите в екзистенциалния свят.

Да бъдеш мъж означава да знаеш какво наистина искаш. Изглежда просто, но не Е. Защото това изисква да отделиш вътрешната си истина и потребности от какофонията от лични родителски  комплекси и предписанията на културата. И как, след като отделиш истината, да събереш кураж да я изживееш в реалния свят. Този вид въпроси във вътрешния и външния свят правят мъжа мъж.” Джеймс Холис

.............................................................

ПРЕДПИСАНИЯТА НА КУЛТУРАТА

Или за лутането между мачизма и метросексуaлността

Е. Бадинтер в "ХУ на мъжката идентичност" говори за криза на мъжката идентичност. Криза - резултат на сблъсъка на традиционния образ на мачото и този на метросексулния мъж. Така както жените изминаха своя път от крайната пасивност при патриархата, през бунтарския феминизъм, до баланса  между мъжко и женско,  между пасивно и активно, съвременният мъж търси, макар и несъзнавано, да инкорпорира тези принципи в психиката си стотина години по-късно. Процесът е дълъг, а за някои болезнен, но със сигурност по-благодарен и удовлетворяващ, ако се осъзнава. Защото само онова, което се познава, може да се управлява.
Иначе, то управлява нас. С цената на пропиления ни живот. Защото залепянето само към един модел на поведение води до неговото преекспониране. А белег за това дали нещо е добро за нас, е  усещането за телесен и емоционален комфорт. Независимо дали сме следвали очакваните роли и модели . Душата и тялото ни знае.

Мачото в киното:

 Да си спомним образите на коравия мъж - героите на Слай Сталоун, Арни, Брус Уилис и т. н. Това е един недостъпен образ на мъжествеността, точно толкова фрустриращ обикновения мъж, колкото и свръхслабите модели и Барбита фрустрират жените.
Двама американски учени обобщават четирите мъжки заповеди на мачизма така:

1. No sissy stuff или никакви женски истории - т.е. мъжът трябва да потисне цялата си емоционалост, която е колкото женска, толкова и мъжка характерна черта. Емоциите, които потиснати продължително време, изплуват под формата на симптом - инсулт, инфаркт, депресия и др.
2. Мачото е big wheel или важна клечка, той трябва да доказва превъзходството си пред други мъжкари чрез успеха, който е достигнал или властовия статус, който е заел.
3. Мачото е sturdy oak или здрав дъб - той трябва да не се огъва, да бъде независим, да разчита само на себе си.
4. Give’em Hell - Дай им да се разберат! Мачото трябва да е агресивен, дързък, да рискува, въпреки че инстинктът може да подсказва по-здраво поведение.

Ако тези послания се предават от поколение на поколение, то стресът от осъзнаването на обикновения мъж за невъзможността да влезе в този модел е болезнен. Макар и осъзнавайки собствената си ограниченост като човешки същества със своите несъвършенства, мъжете подсъзнателно ги следват до саморазруха.

              Метросексуалният мъж:

      Като отпор на години налагания мачизъм и опит да се даде реабилитация на  емоционалната, пасивната страна, т.е. онова, което се родее с представата за женското, се роди метросексуалния мъж, представител на който е например Дейвид Бекъм. Тази тенденция е недолюбвана от привържениците на традиционния мачизъм, но е факт. Метросексуалът е мъж, който има силна нарцистична нагласа - интересува се от себе си, глези се, купувайки се гелове, посещавайки козметични салони за педикюр и маникюр, със същата страст, с която вдига и железата във фитнес салона. Той живее в големите градове, метрополиите, от където идва и името, въпреки традиционният каламбур, че метросексуалът прави секс в метрото.

Метросексуалността няма нищо общо  с хомосексуалността, тя е по-скоро поведенчески хермафродитизъм, в който част от  новите мъже сякаш се чувстват по-добре.

      Но всъщност метросексуалността, според списание Insight, е само една мимикрия, поведенчески опит да се събере анимата и анимуса, докато дълбоко в себе си мъжът в все още е подвластен на законите на мачизма. Това е само външен опит на вътрешна невъзможност мъжът да  преживее и обикне и мъжката, и женската страна в душата си. Несъмнено ролята на родителите е огромна в този процес - от една страна, е способността на майката да „пусне” сина си, да го отбие, да му позволи да попадне под влиянието на баща си. Но колко са майките, които изграждат нездрави връзки със синовете си, поради неуспеха си да осъществят здрави и пълноценни отношения със съпрузите си? Защото едно момче има нужда да се откъсне от влиянието на женското и да се приобщи от бащата. В много примитивни племена това е бил процес, който се нарича инициация, когато цялото племе провежда ритуал на откъсване и момчето спира да е син на майка си, за да влезе в клана на мъжете.

Следваща публикация:
Ритули на инициация

„...Твърде дълго избягвах тази тема - Темата за необходимостта и мъжете да разрешат онези проблеми, които правят техния живот и живота на техните близки труден... Може би, защото преди дванадесет години в кабинета ми съотношението жени –мъже беше 9 към 1, а сега вече е 6 на 4 в полза на мъжете... Избягвах темата, защото и аз бях роден мъж и моят живот беше подчинен на криворазбраната мъжка власт и защото невинаги съм разбирал собствената си мъжка природа... Мисля,че ние, мъжете, дължим голяма благодарност на онези жени, които без страх говорят, за да изразят не само собствената си болка в рамките на нашата сексистка култура, но и за да освободят мъжете и те да станат по-пълноценно себе си. Техният сърдечен зов помага на мъжете да погледнат по-осъзнато на собствените си рани и резултатът обслужва всички нас. Примерът на жените, които се борят за освобождаване от сянката на колективното ограничаващо, вдъхва смелост на мъжете да правят същото. Докато мъжете не изплуват от мрака, ще продължават да раняват жени и да се раняват един друг, и светът никога няма да бъде сигурно и здравословно място. Така че, работата, която вършим, не е само за нас, тя е за тези около нас. Въпреки че неосъзнатите сили, обществените институции и идеологии, които движат нашия живот, притежават такава инерция, че човек не може да се надява на бърза промяна в масов мащаб. Можем, обаче, да работим по осазнаването ден след ден... За раните. Причините. Лекуването. Защото неосъзнатото следване на обществени роли ранява мъжете, като ги кара да раняват себе си и жените отново и отново. Често се питам как жените започват да мразят мъжете и как мъжете започват да се мразят и да се страхуват един от друг... Затова ще разкривам тайните, които не са нови за никой мъж, но всеки мъж ги носи в изолация в самотното си уплашено сърце. За да може всеки мъж да погледне навътре в себе си. И да открие по-голяма вътрешна свобода.„
Джеймс Холис за раните и лекуването на мъжката душа.

За раните. Порастването. И любовта

За раните.

Порастването.  

И любовта.

Раните. Всички ги носим в душите си. Някои старателно заметени. Oтречени. Други все още кървящи. Мазохистично разравяни от собственото ни пристрасяване към болката. От усещането ни за специалност. Като онези войници, които ги носят като знак за различие и храброст. Че и ние сме били на бойното поле. Някои рани - превърнати в томахавка. Размахвана към целия свят. Като защита. Или самозаблуда. Че, ако той или тя не са направили това или онова, ние никога нямаше да бъдем такива.  Рани - оправдание. За собственото ни  действие. Или бездействие.

И колкото да твърдим, че искаме да бъдем добре, практиката показва, колко дълго ние, съвременните хора, стоим „залепнали” към собствените си рани. Моята хипотеза е, че външният свят е станал толкова улесняващ ни в задоволяването на физическите ни нужди, че единственият начин да преживееем изключителността на това да бъдем живи, е да водим битки – в нас, и извън нас. На емоционалното поле. Не другаде. Ранявайки другия. Или самонаранявайки се.  Или просейки да бъдем наранени. Несъзнателно, разбира се.

Промяната. Така често декларирана като желана,  започва от честността. Честността, която не се изчерпва в търсене на отговор „Защо?”, "Защо това ми се случи?",  „Защо” често ни държи в нараняването. Дълбае раната. Предлага защита и временно успокоение за болката.  Удобно обяснение за приноса на другите. Но не и собствения ни в това, което се  е случило.

Честността е слагане на всички карти на масата. Факти. Чувства. Емоции. Поведения. Намерения. Всички карти. И онези, които старателно крием от себе си. Лъжите. Илюзиите. Самозаблудите. Несъзнателното повтаряне на едни и същи случки, с един и същи финал. Плод на едни и същи поведения. С един и същи тип хора. Повикани от  нас в живота ни. Несъзнателно, разбира се.

Често в този процес ни е нужен друг човек. Като огледало на слепите ни петна. Като духовен учител, ментор, духовна майка или баща.  Често партньорите ни в живота са онези, които разравят раните ни от детството.  Провокират нашите скрити същности. Както и ние техните. Партньорите често провокират растежа ни. Ако го искаме. Или провокират застоя ни. Ако го искаме. А растежът не търпи имитации. Той не е в постоянното бъркане в раните. Растежът е в готовността ни наистина да ги лекуваме. И да издигнем усещането си за специалност. И без да сме страдащи. Иначе кръгът е порочен.

Казват, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Лесно е, ако наистина искаме лекуването си. Трудно е, ако държим да останем  наранени. И прави. И с това специални. И различни. Като това никога не е съзнателно. Несъзнателните мотиви ни движат, въпреки декларираното на думи. Спомнете си колко специални и обгрижвани бяхме като малки, когато боледувахме. Колко мили и зачитащи бяха родителите ни. Е, затова си търсим болката. Или причиняваме болка. Като гаранция, че другите ще ни дават. А това, че се мъчим, е друг въпрос. И предмет на друго писание.

Раната е отворена. И сега какво? Да признаем илюзиите си. За себе си и другите. Очакванията. Реалността. Собствената и на другите. Разочарованието. Което често стига до ярост. Ярост срещу лицемерието. Собственото и на другите. Ярост срущу идиотската илюзия, кoято сме хранили, че светът е справедливо място. Да, но според какви критерии? За божествената справедливост, която ни пази - kато не ни дава нещо, а може би ни и пречи, да реализираме претенциите на Егото, и през ум не ни минава. Всъщност, ние сме ранени. И яростни. Към факта, че често сме си мислили, че ни обичат, а осъзнаваме, че другите са обичали усещането да бъдат обичани от нас. Или че ние обичаме да ни обичат, но не обичаме.  Ярост към себе си. Граничеща със самопрезрение. Как можа? Как можах? Фантазии за отмъщение. Реванш. Въдворяване на нов ред върху още емоционални трупове.

И това е част от пътя на порастването и лекуването. Да извадим онова наше гадно „АЗ”, което  се гневи, самосъжалява, търси отмъщение.  Да му кажем „Да”. Без вина. Но и без да залепваме там, в гнева и яростта. Да го признаем. Но ако залепнем там, белезите от този вълчи капан са доживотни. Защото колкото и енергизиращо да е гневенето. Ваденето му на светло. Изразяването му. То само чисти, но не лекува. Не  съгражда. То може да ни кара да се почувстваме живи след дълъг период на вцепененост и неусещане на нищо. Вцепенени в страховете си. Но то не лекува. Гневенето е нещо като кислородната вода, която се сипва върху раната. То не лекува. Няма значение как ще се почувства душата. На момента. Гневът не храни. Той само проправя пътя. Към новото. Той руши. За да се съгради новото. На чисто. За да изплува чистата любов. Но, ако залепнем  и останем в гнева, може да разрушим и онези мостове, които ще ни преведат към бъдещето. Оставането в гнева, обаче, често води до дълбоко отчаяние. Фаталистична празнота. Изводи като „Кой го е грижа?”, „Светът е самотно място.” , "Винаги се случва така." И т. н...

И така се озоваваме на онзи кръстопът. Там са двата пътя:

Единият -  към дълбокото отчаяние. И заключение, че светът е лошо място за живеене.

А другият - към отварянето. И търсенето на поводи и места за радост и любов. В себе си. И в света. Ако решим да поемем този път. Има един участък наречен тъга. Той свързва миналото и настоящето. Там оплакваме миналото. Загубите. През него преминаваме към новото настояще.  И добре е да помним. Плачът  може да ни остави на този участък. С тъгата. Ако се изкушим да останем с решението да се втвърдим. И никога да не се отворим към света. За да не ни наранят никога повече. Но и никога повече да не преживеем радост и любов.  Такъв плач може да води до емоционална смърт. Ако залепнем там. Неслучайно в древните ритуали са имали определен срок за оплакване на смърт и загуби. След това отново се посвещавали на живота.

Но... Плачът може и да ни преведе. Към по-доброто ново. Да ни направи цялостни. Да възобновим връзката си с  всички наши страни. И хубави. И лоши. Да ни направи цели. И това може да се случи, само ако в себе си отместим поглед от раната, като сме я признали, почистили,  оплакали и оставили да се самовъзстановява по силата на природните закони на регенерацията. С времето. И  потърсим останало цяло местенце в нас. Което съдържа желание за живот. Местенце, в което има любов. И надежда. И да позволим тази любов да се разпростре  в целите нас. И към света.  

А ,ако се вгледаме в себе си, местенцата на любов и живот са много повече от ранените.

Разбира се, всички искаме да се справим с този процес първо сами. И това не се случва за един ден.  Ако, обаче, усетим трудност, знак, че се самообичаме и искаме по-доброто за себе си, е да се огледаме за подадена ръка.  И да отворим очи за хубавото, което имаме, без да отричаме загубите и преживяната болка. Да отворим очи за хубавото, което има в света. И което се пази само за нас.

Като за начало, можем да вземем лист и химикал и да напишем десет дребни хубавини, които са ни се случили днес или сме си ги самослучили.  Не е нужно това да са големи неща. Може да започнем от това, че сме се събудили и сме видели светлината на деня. И после да напишем всички лоши неща, които са ни се случили точно днес. И да си дадем сметка дали всички тези неща са  толкова важни и с такова значение, каквото им приписваме. 

И все пак! Днес се събудихме и видяхме светлината на деня. Тя е дошла без нашето усилие. Другите светлини ще си ги намерим сами.
Прекрасен ден!

Кремена

20.07.2012 г.

Силата на червеното

Силата на червеното

Какво си мислите, когато чуете думата агресия?

Набиват ни в главите, че „Ауууу, агресията е нещо лошо”. Свързваме я с бой, крясъци, убийство. А свързваме ли я с тихото мълчаливо наказване на другия, свързваме ли я с тайничкото отмъщение, с мислите „Нека му или нека й”? Свързваме ли я с всички лоши сценарии, които се въртят в главите ни - самосъжаляващи или наказващи другия? Свързваме ли я с моралния садизъм, в чието блато тънем ежечасно? Не, щото той не е осъдителен от гледна точка на законите. Свързваме ли я с всички болести на душата и тялото?

Да, лошо ще е да си агресивен, но ако не знаем, че агресия означава движение – напред или назад. А не стискане на движението.

Целият жив свят се върти около движението на атака или бягство. Само човекът стои в менгемето на „искам, ама няма как...”, „не искам, защото...”, Ами ако..., то”. От това менгеме произтичат всичките ни страдания, продукт на страховете, придобити докато сме се опитвали като деца да искаме, ама да не е позволено. Да тропнем с крак, ама да ни е забранявано. Защото е невъзпитано или какво ще си помислят другите. Да мълчим, сакън да не обидим другия, щото можел да ни обърне гръб. А това, че, обръщайки гръб, се наказваш сам, според българската поговорка „Сърдит Петко, празна му торбичката.”, е  друга тема. Нали изглеждаме силни и не сме се „унижили”. Да не казваме на онзи, който ни нерви, какво мислим за него, щото е по-слаб или неможещ и, както пише Бернаскони, „А кога този слаб ще се научи да бъде силен и действащ, ако продължават с него да се държат като с крехка ваза?” И така до края на света. Или до дъното на собственото ни блато.

Запитваме ли се, че еквивалент на думата агресия е живот, червено, свобода, себеотстояване, честност, истина и умение да стоиш зад собствената си решения и желания. А всичко, набитото в главите ни като „Лошо е да е агресивен”, ражда болните изродени и извратени форми на здравата агресия. Потиснатата или нездравата агресия е мазохизъм, садизъм, блато, вонящи отношения, задушаване, болест, смърт.

Агресия е самият акт на раждане, агресия е да кажеш, агресия е да отидеш, агресия е да се махнеш, агресия е да умееш да избираш битките си, агресия е да откажеш или да се откажеш - ама не от страх, ами щото не си струва да хвърляш цялата армия на своите ресурси в битка, която ще се окаже твоята Пирова победа. Помним ли думите на Цар Пир „Още една такава "победа" и няма да ни остане един войник” ?

Онзи, който умее да влиза в битки, умее да си пести силите. Атакува или бяга.

Но не от страх, а щото умее да иска най-доброто за себе си. И щото е ценен и заслужава.

И тогава и Господ помага. И дава. Най-доброто, което ни трябва в този момент. 

К. С.

Аюрведична вечер.

През лятото една серия от събития, курсове, лекции и семинари по здравословно хранене и начин на живот в Студио "РЕА", Хасково.

АЮРВЕДИЧНА ВЕЧЕР

Една вечер, в която ще определим типа доша, която преобладава във всеки от нас.

За начина на хранене и живот според дошата. Проблеми, които може да преживяваме при липса или излишък на една от дошите. Хапване на аюрведични ястия.

***

***

Aюрведа е хилядолетно индийско познание, което включва, както различни клонове на медицината, така и масажи, употребата на билки и други лечебни субстанции, упражнения, очистителни практики, правилно хранене, а също магии и заклинания. Разделът, разглеждащ храненето, обхваща избора на подходяща храна и хранителен режим за отделния човек чрез точно комбиниране на съставки и подправки в рецептите. Обръща внимание на разбирането на качествата на различните продукти за постигане на балансирани комбинации в ястията, както и на спазването на определени принципи на приготвяне и отношение към храната.

За разбирането и прилагането на аюрведическите постулати ще се спрем на петте основни елемента – ефир (етер), въздух, огън, вода и земя. 

Те възникват в началото на съществуването и всеки е породен от предходния и наследява неговите качества. Петте елемента се комбинират по двойки, за да се получат трите доши -  това са характеристики, които управляват всичко съществуващо – от часовете на деня, през сезоните, до нас, хората, като цялостни индивиди, състоящи се от физическо тяло, душа, качества на характера и т. н. Познанията ни за дошите и определянето на индивидуалния тип доша разкрива начините, по които всеки човек може да постигне баланс в живота си.

Цена - 20 лв.

22 юни, началото на лятото на 2012 година, 

19.30 - 21.30 часа.

Записване до 21 юни на тел: 0897 06 33 00

Отвъд буквалния смисъл на думата "земетресение"

ОТВЪД БУКВАЛНИЯ СМИСЪЛ НА ДУМАТА "ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ"

Размисли за смисъла, избора, и страховете, породени от една астропрогноза

           Тази статия е провокирана от разговорите ми, проведени на улицата, в магазините, и с моите клиенти преди и след този Великден (2009г.), който мнозина ще запомнят.

            Да, но с какво? Дали със страха, паниката, напрегнатото очакване, насмешката на недоверчивите или с придобитата нова опитност?

            Иска ми се да споделя една малко по-различна гледна точка, отвъд негативността на това събитие, търсейки смисъла на онова, което се случи в душите и сърцата на мнозина от жителите на Хасково. Защото според Виктор Франкъл - психиатър, прекарал години в концлагерите по време на Втората Световна Война, всяко човешко същество е водено от търсене на смисъла на своя живот и събитията в него.

            Разбира се, личен избор е на всеки човек, осмисляйки събитието, дали ще избере да се гневи на астролога Емил Лещански, дали ще се гневи на себе си, че се е „вързал”, дали на медиите, които го раздухаха или ще избере да погледне отвъд буквалното послание на тази прогноза и ще съзре нещо хубаво и предвещаващо нещо ново.

            Естествено е тази прогноза да засегне основния човешки страх - страхът от смъртта. Преживяла съм го реално в две земетресения от ранното си детство в близост до Вранча и Стражица. Но в същото време далечен спомен ми са по-спокойните реакции на хората. Защо ли? Там и тогава сякаш бяхме заети да си подаваме чай и топли одеала, а не да следим прогнози и информационни емисии от единствените медии БНТ и БНР. Преживявахме реалните последствия, а не нагнетения страх от леещи се навсякъде предавания.

Именно този атавистичен страх накара много хора да напуснат жилищата си тогава в Хасково и да потърсят вариант, които им гарантира, че ще има още много пъти утре за тях. И това е толкова естествена човешка реакция. Само, че ние - хората, прекарваме целия си живот в страх за живота си, който в крайна сметка много често се оказва и страх от самия живот - да се живее с цялото му разнообразие от хубаво и лошо - т. е. дали този всекидневен страх за утре не ни пречи да преживяваме всеки един ден като Велик, да отваряме очи като в сутринта на този Великден и да благодарим, че имаме щастието да преживеем още един ден в цялата му шарения? Защото смисълът на празниците в едни по-архаични времена е бил да се отбележи цикличността на сезоните - раждането и умирането на нещо. Защото и раждането, и умирането стоят в двата края на онова чудо, наречено живот. Да си зададем въпроса за колко от нас празниците минават в обичайното преплюскване и обичайното скарване за разнообразие с най-близките в рамките на собствените къщи.

            Ще си позволя по този повод един цитат от Д. Зохар: „ Съвременната западна култура е духовно онемяла, т. е под духовно онемяла имам предвид, че сме загубили усещането си за изконни ценности, свързани със земята и сезоните, с деня и отминаващите часове, с всекидневните ритуали на живота ни, с тялото и неговите промени и със смъртта като естествен край. Ние виждаме и преживяваме само непосредственото, видимото и прагматичното. Ние сме слепи за дълбоките символни и смислови равнища, които поставят целите, дейностите ни и нас самите в една по-широка екзистенциална рамка. Не сме далтонисти, а слепи за смисъла. Как сме станали такива?”

            Имам нуждата да споделя моето тълкувание за смисъла на събитията на Великден с надеждата, че има хора, които са намерили подобен смисъл за тях самите.

            Буквално думата „земетресение” означава разместване на земни пластове  и пренареждане в резултат на натрупано геофизично напрежение. Ние - хората, все търсим буквалното, но можем ли да разгледаме астропрогнозата като символна прогноза за някакво разместване на пластове, но в човешките ни души? И ако всеки човек има своите основи, т. е. своята духовна почва, на която стъпва и ако е здраво заземен, той всеки един момент знае кой е, какво иска, накъде отива, доверява се на собствените си усещания и преценки и не е лесно манипулируем. А когато няма тази заземеност, народът казва, че такъв човек „хвърчи в облаците”. Дали пък земетресението не беше умотресение или духовно разтърсване, за да слезем от фантазиите си и да погледнем какво има под краката ни и кои са важните неща в живота, защо тогава мнозина не останаха в къщите, които с толкова жертви се изплащат цял живот? За психоанализата къщата е символ на човешката душа - всъщност, за да се усети щастието да е жив, човек трябва да напусне къщата си, т. е. ограниченията на собствените си стени и да види, че навън е зелено и красиво. Да излезе и да сътвори една нова реалност, воден от преживяното осъзнаване, че няма по-важно нещо от живота и че животът е извън бетонните стени. Ванга казваше: човек има една уста и един гъз - не може да изяде за двама - трима, да има за двама - трима. Колко разбраха, че да се пътува, да се спи на палатка и да се прекарва сред природата е нещо толкова естествено и толкова забравено от мнозина. Дай боже повече хора да имат този стремеж за нещо различно на следващия празник, но не водени от страха за живота, породен от една прогноза, а от желание и осъзнат избор да се празнува животът извън обичайната рамка.

            Не мога да бъда убедена в мотивите на астролога, правейки и разгласявайки тази прогноза. Допускам, че мотивите му не са целели психозата, която настана. Но онова, което ме обезпокои, беше арогантността и категоричността на един човек, който има достъп до някакво познание, което може и да има своите здрави основи. Не можах, обаче, да повярвам на човек, който няма смиреността да каже: „аз виждам нещо, но може и да греша”. Защото дори и най-осъзнатите хора правят своите грешки, но големите хора се познават в смирението и съмнението, което имат към собствената си истина. Преди години Ванга предсказа, че Курск ще потъне, и никой не разбираше какво означава това, защото град Курск не е на море и едва, когато потъна подводницата Курск, посланието й стана ясно. Затова потърсих смисъл извън буквалното послание за земетресение.

            Моят смисъл на това е, че именно арогантната категоричност на Лещански накара много хора да излязат извън рамката и да си припомнят какво щастие е да осъмнеш и да видиш следващия ден и че няма нищо по-важно в живота от самия живот.

            Искам да завърша с мисъл, която споделям: „Вярвам на всеки, който се стреми към истината, но се съмнявам във всеки, които твърди, че я е открил.”

К. С.

Публикувано във в-к "Марица", 2009 г.

Вечер на отворените врати на 11.05.2012 г.

ОТВОРЕНИ ВРАТИ В СТУДИО "РЕА"НА ЯГОДИ, СЛАДОЛЕД И ШАМПАНСКО -

Среща - разговор от 19.30 до 21.30 часа на 11 май, 2012 г.

Ако желаете да разговаряме по въпроси, които ви вълнуват, напишете ги в анонимен плик и ги донесете на срещата. Въпросът на всеки ще бъде разгледан в играта "Аз на твое място".

Ще поговорим и за лятната програма за събитията в студио "РЕА".

Очакваме Ви!

Записване до 09.05.2012 г. Входът е свободен, но тъй като пространството не е неограничено, моля Ви, заявете участие по-раничко на мобилен телефон: 0897 06 03 00.