За любовта

ЗА ЛЮБОВТА

            Той и Тя се срещнали един ден. И се влюбили. Той и Тя станали Ние.

          

            Настанало време на луди надежди. На илюзии, че неговата непълнота ще бъде запълнена. На миражи, че нейните предишни рани ще бъдат излекувани. На желания, от всеки – да бъде чут, разбран и признат.

            Било среща на неговото и нейното минало. На неговите и нейните опасения - дали това ще трае безкрайно. На копнеж всеки да бъде съвършен в очите на другия. Всеки от тях се стремял да изглежда такъв, какъвто си мислел, че другият харесвал и желаел да види.

            Минало време и този стремеж започнал да ги изтощава. Всеки от тях се страхувал да се разкрие такъв, какъвто се чувствал. Всеки имал различни причини за това – да не нарани другия, да не се изложи на риска да загуби привързаността му, да не разочарова другия, и себе си...

            Появил се Страхът – че Тя ще загуби Него и Той Нея, че няма да има Ние.

И започнали да си искат пълното внимание от другия. Получили го. Поискали си цялото време, присъствие, съсредоточаване, енергия, обожание, ... Получили и тях.

            Но всеки от тях усещал, че не винаги давал това, което е искал да даде. И тъжното било, че не винаги давал на другия това, от което другият имал нужда. Любовта се обезличила от силната нужда от другия. Страховете им ги карали да се нараняват. И двамата започнали да бъркат Любовта с Болката.

            А Болката имала силата да привързва повече от кое да е чувство.

            Всеки започнал да зависи от другия. И да иска да властва над другия. Защото всяка власт, откакто свят светува, е и форма на зависимост.

            Но те не се замисляли над тези неща. Просто били забравили, че другият е свободен човек и всеки един момент можел да тръгне по пътя си. Двамата помнели изключителните моменти, когато били влюбени, неизразимото с думи усещане, изпитано при първите им разменени погледи. И се опитвали отново да ги преоткрият. Напразно.

            Но все още имали Надежда, че истинската и вечната Любов била възможна.

            Един ден чули, че на върха на висока планина имало Храм на Любовта. И който стигнел до храма, можел да разбере, дали наистина имало истинска и вечна Любов.

Решили двамата, че си заслужава заради Любовта да изкачат планината - до храма.

            Тръгнали по стръмния склон, хванати за ръце. Нетърпелив, да стигне бързо, Той я дърпал нагоре, а Тя се уморявала, искала почивка, сърдела се дори, но продължавала все да върви в неговата крачка. На нейното бавене и спъване се сърдел той, и така, скарани, запъхтени и изтощени от дългия и труден  път, стигнали върха.

            Съзрели храма. Но имало и малко разочарование. Изглеждал просто бял и обикновен, а не такъв, какъвто го имали в представите си долу. Пазач пред входа имало, един. И тогава чули те, от него:

            - Не сте достойни, все още, да влезете в Храма на Любовта! Но, ако наистина искате да разберете какво е истинска Любов, то имате възможност за това, без да влизате даже. Просто трябва да използвате ето този път надолу – не по склона, по който дойдохте до тук, а по другия, противоположния.

            Погледнали двамата натам. Уплашили се малко. Стръмен, почти отвесен бил обратният път. Всъщност била малка, като за един човек, тясна пътечка, цялата покрита с камъни, малки и големи.

             - Няма страшно! – казали си те – Ще се държим здраво, един за друг, и ще слезем!

            Заслизали полека. Оказало се по-трудно, отколкото изглеждало. Почти невъзможно било да вървят едновременно двамата по тясната пътека. И отново, както и на качване, Той избързвал, подхлъзвал се по камъните, падал, повличал и нея, държейки я за ръка.

             - Пусни ме -  молела го Тя – ще паднем, ще се пребием! Нека вървим по отделно!

             - Че аз не съм те вързал! Пусни се ти от мен! – разсърдил и се Той. И бил прав: Когато някой те е хванал здраво за ръка, никога не знаеш кой кого държи!

            Сърдити, един другиму, отворили двама ръце и се пуснали. И, о, чудо! Заслизали надолу внимателно, започнал всеки да гледа в собствените си крака, а не как другият, до него, върви. Изчезнало притеснението, и им било спокойно, защото усещали, че другият е там, близо, че диша, и че го има. Всеки поспирал, когато се уморял, почивал си и пак тръгвал.

            Стигнали накрая долу. Уморени, но помъдрели. Той, сам със себе си. Тя, сама със себе си. Погледнали се двамата, в очите, и съзрели, че отново са Ние. И пак в очите им се четял въпрос:

            - Дали истинската Любов е тази? Пускащата Любов? Дали да пуснеш, не означава, да си позволиш да бъдеш себе си и другият да бъде друг? Не да се стремиш да имаш някого, който те допълва, а да имаш с кого да споделиш своята цялостност?

            Кой знае?

Сигурно е, че е нужен един цял живот, за да разберем това. Или да не го разберем.

!!! Съвпаденията с реални лица и събития,включително със живота, мислите и чувствата на току-що прочелите това, които и да сте, е напълно НЕслучайно.

Публикувана във в-к „Марица”, юли  2009 г.

К. Станилова

Shop till you drop.

SHOP TILL YOU DROP – ДА ИМАШ ИЛИ ДА БЪДЕШ?

         Живеем във време, в което имането е на почит. Копнеем, бленуваме, тъгуваме... и... купуваме. Купуваме. Купуваме. Купуваме ...

            Shop till you drop - в превод от английски език: “пазарувай до припадък” - е жизнената максима на Хомо Невротикус Нормалис ( Хомо Сапиенс Сапиенс е наричан Невротикус, тъй като невротичността е норма. Норма за какво? За обезчовечаването ни, за механизирането ни, за обезчувстването ни, за обезтелесяването ни. И... имането ни). Купуваме – храна, дрехи, престижни вещи. Вземаме кредити. Живеем свръх възможностите си, за да повярваме, че сме по-важни и по-помазани от поколението на родителите ни, които ядяха бонбони „Теменужки” и пиеха лимонада „Ехо”. Задаваме ли си въпроса, че да имаш, не значи да бъдеш? Купуваме, усещайки онзи прилив на щастие, който може би много от нас са изпитвали в детството, когато мама и татко правеха неща само за нас. Ние. В центъра на Вселената на важните ни хора.

            Лудото пазаруване не е ли онзи начин за нас, възрастните, да си сътворим живот - приказка? Да имаме вещи, означава ли непременно, че сме щастливи? Дали се запитваме, че опразвайки рафтовете на магазините, се опитваме да запълним емоционални дупки? И ако купувайки, изпитваме еуфория, а после смътно в стомаха ни бодва чувството за вина и съмнение дали ни трябва нещото, което сме купили, какво ако не форма на зависимост е купуването? Зависимости като тези от дрога, храна, секс, работа, известни на психолозите като хиперконсумативни проблеми. Всяка зависимост, обаче, е мета удоволствие, т. е. заместител на истинското удоволствие. А всеки човек е зависим от други живи хора - от това да бъде разбран, погален, нагушкан. И ако това липсва, насреща са неживите удоволствия - вещи, за които плащаме, които са на една ръка разстояние, които можем да ползваме или не без много угризения. Удоволствията, дарени ни от живи хора, са тези, които запълват емоционална празнота. Но... за тях трябва да се потрудим, да привличаме, и в крайна сметка да поемаме риска да бъдем приети или отхвърлени. Разбира се, тук не иде реч за купуването на подарък за важен за нас човек, с който да му кажем: „Важен си ми.”, тук говоря за купуването на бързи обороти, просто за да повярваме, че имайки много неща, ние сме други.

            В тази статия ми се иска да споделя някои от психологическите трикове, за които пише списание Insight, и които стимулират маниакалното пазаруване в големите молове и хипермаркети, а отскоро това се забелязва и по-малките магазини.

Тези трикове са разработвани в големите градове на САЩ през 80-те и 90-те години на миналия век. Бащата на съвременните търговски центрове Виктор Груен открива, че дезориентацията на купувача го задържа все по-дълго в магазина. Асиметричната форма на помещенията, затруднява изборът накъде да се завие,  всеки завой открива нови и нови щандове и магазини. Течаща вода, специфично осветление, постоянна температура, специална музика – все неща, които поддържат усещане за друго време и пространство. Търговците ни вкарват в един приказен свят, в който влизаме, решили само да разгледаме или купим нещо малко, но се омагьосваме и ставаме импулсивни и безкритични. Всъщност магазините използват „порталите в човешката психика”, през които се отправят безмълвни послания за свръхкупуване. Лишените от чувство за време и пространство, хората, попаднали в големите търговски центрове, са по-лесни за пазарно манипулиране - влизайки вътре първото нещо, което ни засмуква е лъскавата подова настилка, която стимулира любопитството да продължим. Музиката все по-често въздейства за решението да  купим - в хранителните магазини се пуска бавна и меланхолична музика, готови храни се продават бързо с ритмична музика, дрехи и бижута - с музика със силни и еднообразни тактове. Все повече магазини използват аромати, които подсилват приказната атмосфера. Да се почувстваме в страната на чудесата. Но дали е чудо животът вътре в нас? И този, който водим в общуването на четири очи? Ядем, пием и притежаваме, за да се напълним. С какво? С храна, алкохол или вещи. Вместо да се запитаме какво гладува в нас? И когато си отговорим, да го нахраним това нещо.

Е, разбира се, личен избор е на всеки, дали ще вземе голяма кошница, която да препълни със салами, бири, всякакви бели и черни хлебчета, или ще влезе и ще купи толкова неща, колкото двете му ръце могат да задържат. И после ще седне на приятен разговор на маса с някой, с когото отдавна не е говорил.

А може и да не купим нищо, само добре опечен хляб, за да си направим циганска баница. И да я изядем, вървейки по пътя, както в детството. Поздравявайки всеки, който мине покрай нас. Просто така. По случай живота.

Публикувано във в-к "Марица", 2009 г.

К. Станилова

Отниско

Защото гледат на света отниско

Обичам срещите със

случайни хора. Случайни срещи и не толкова случайни послания.

Преразказвам част

от разговор с клошар през уикенда.

“Има всякакви

хора - кьорави, куци или сакати, хора с къщи и такива, които си носят къщите в

количка като мен. Но една категория хора вече свърши. Прости няма. Повтарям

Н-Я-М-А! И ако номерата са минавали, то е защото отсрещният е искал, а не щото е

прост”.

Хубавичко да го запомним! Той / Тя НЕ И-С-К-А. Вече! Да даде! Да направи! Да

подбутва! Това е! Минават ни номерата, не щото другите са прости. А ние хитрички.

Отсрещният е искал, а вече не иска - да ни оставя да си разиграваме коня. И преди

да му се разсърдим що е спрял кранчето, ( „гледай го ти, какъв егоист е станал - хубаво си даваше,

а вече не дава”), да вземем да направим нещо, че да понапълним и неговия басейн. Не

само да вземаме. Е, само и единствено, ако искаме да върви харно достлука и комшулука. Иначе

няма да стане. Прости хора вече се не раждат. Глад - било то материален или

емоционален - с кьорфишеци и обещания за някога - се не храни!

Обичам срещите със

случайни хора - особено такива. Защото гледат на света отниско - там, от бордюра - и виждат всичко. Или поне онова, което ние пропускаме -

заровили глави в облаците на собствената си правота,

величие, статус, богатство, интелигентност и т. н...

К. С.

Август, 2011 г.

И..., и...

И..., и...

Добрият стар Юнг казва, че във всеки човек има всичко - и мъж, и жена, и принц, и просяк, и угодник, и бунтар, и прочее...

Във всеки има и по един Слуга, и по един Господар. Когато обичаме Слугата в нас, дадем му място и право на съществуване, тогава ще служи, и ще ни служи. С радост. Защото иска. А не от страх. Ще отстъпва, защото е енергийно пестящо, а не защото ще бъде наритан, ако не отстъпи. В противен случай мразеният от нас Слуга, един ден се превръща в един егоцентричен и арогантен Господар. Който налага. И се налага. Пъне се като магаре на мост, само за да не падне от позицията на Господар. Защото вече намразилият Слугата в себе си Господар, не е проумял, че да си Господар не означава нито повече, нито по-малко от това да си Слуга. Все пак думата Слуга идва от думата "служа" - ако добре служа на себе си, ще служа и добре на другите. Господар, който мрази Слугата в себе си, е опасен Господар. За себе си. И за другите.

Господар, който води смирено. И Слуга, който служи радостно. Дай Боже всекиму. И у всекиму.

К.С.

За смислотърсенето

Отдавна, отдавна в един луд и обезсърчителен свят живял търсач... Той бил един от многото: Един търсел подкрепа; Друг търсел правдата; Трети търсел с фенер човека; Четвърти си търсел белята; Някой си търсел съкровища...

Този пък търсел смисъла на живота си.

          Откакто се бил родил, неотлъчно вървял по правата линия на своя живот. Постигал успехи и признания. Кариера. Повишение след повишение. Брак, голяма къща, нова кола. Постигал той това, към което се бил устремил. Но... никога не успявал да се зарадва. Не спирал на поредния връх и погледът му всеки път бил насочен към нов. Нагоре и нагоре!

Когато поглеждал надолу, виело му се свят. Толкова нависоко се бил качил. Страх го било да не падне. А как се слиза не знаел.

            Един ден всички цели, които за един човешки живот могат да бъдат постигнати, свършили. Почувствал се празен. Животът му изглежда нямал смисъл. Досега бил шампион по изкачването. Понеже бил умен човек, си дал сметка, че твърде вероятно е изпуснал нещо по пътя. Затова решил да слезе от поредният си връх, бавно, до долу, и да потърси нещо, което му липсвало.

По пътя надолу срещнал различни хора. Такива, каквито по пътя нагоре не бил забелязал, че има. Толкова бил устремен към поредната си цел.

            Срещнал той един работохолик и го попитал:

            - Какъв е смисълът на твоя живот?

            - Да работя! Мен така са ме учили - залудо да работя, залудо да не стоя.

            Продължил Смислотърсачът спускането си Срещнал един бизнесмен и него запитал за смисъла. А той му отговорил,че смисълът е в парите, защото те карали света да се върти.

            - А и парите не миришат - добавил той - навсякъде и от всичко може да се извадят пари. Стига да не си задаваш много въпроси.

            По-надолу той видял как в едно езеро се оглеждал един нарцис, който му казал, че смисълът за него е да се любува на себе си.

            Черногледецът седял и нищо не правел, само се чудел дали да се захване с нещо или не. Така или иначе, нищо нямало да излезе от това. А бил жив и здрав. Но понеже вярвал, че много хубаво не е на хубаво, вторачено и тревожно очаквал да дойде онова нехубаво.

            Един дребнав човек, чийто смисъл оказал да прави от мухата слон, стоял и се тюхкал, че някой го бил погледнал накриво.

            Друг човек бил превърнал търсенето на чуждите кривици в смисъл на своя живот. Каквото и да направели хората, той все не бил доволен, и все успявал да намери под вола теле.

            Щедрият на услуги не пропускал да помага. Даже, когато не искали помощта му. И после се жалвал, че не го оценявали. А даже, видите ли, имало и такива, които го мразели. Никой не му бил казал да не прави непоискано добро.

            Влюбчивият търсел, кого да боготвори. Неговият смисъл бил да не остава невлюбен.     Надолу по склона Смислотърсачът срещнал един чревоугодник, които живеел, за да яде.

            Смисълът на алкохолика била бутилката. Пиел, за да не мисли за смисъла.

            После видял една къща. На прозорецът й стоял един домошар. И гледал света от своя си прозорец. Попитан за смисъла, той казал:

            - Смисълът е да направиш къща!

            - А защо не излизаш от къщата?

            - Защото моят дом е моята крепост! - уверено заявил човекът.

            Почти в подножието си лежал един мързеливец. Той бил наследил от баща си голямо лозе, което било на склона, по-горе.

            - Човече, защо не обработваш това хубаво лозе? – попитал го Смислотърсачът - Ще се роди добро грозде, ще го продадеш, ще спечелиш, ще си живееш добре?

            - А-а-а, мене на баир лозе не ми трябва! А и защо ми е, като всички, които са се устремили нагоре, минават покрай мен и все ми дават по нещо. Гладен няма да умра.

            - А не те ли е срам така, да те съжаляват, милостиня да ти дават?

           - Не мисля, че ме съжаляват. По-скоро ми завиждат. Затова ми дават. Защото не могат да бъдат и като мен.

Стигнал съвсем в подножието и видял там, долу, че един пътуващ театър бил разпънал шатрите си. Изведнъж Смислотърсачът усетил умора. Странно, никога досега той умора не знаел. Но, не бил лек този път за него пътят надолу, затова и приседнал, да погледа как актьорите репетирали някаква пиеса. Актьорите играели така, сякаш играят на представление. Но когато бъркали, пак почвали отначало. Смеели се над грешките си. Смеели се над себе си и своите герои.

Пиесата се казвала „Човешка комедия”. Захласнат, Смислотърсачът гледал как пред очите му се разгръщал целия му живот и всички хора, които бил срещнал по пътя си. Смеел се от сърце на себе си и над другите. Бил забравил за своето търсене. И за смисъла, който търсел във всичко. Когато се сетил, дори не запитал актьорите за смисъла на техния живот и техния труд. Всяка клетка от тялото му, всяка частица от душата му усещала какъв е смисълът на тези хора!

            Те умеели да се смеят, живеейки в противоречията на живота и смъртта, на здравия разум и лудостта, на доброто и злото. За тях животът не бил нито толкова сериозен, нито пък толкова непоносим. Нищо не било по-важно от друго нещо. И никой не бил по-важен от другия за пиесата. Всички играели в театралното пъстрило с еднаква важност.

            Играта била смисълът на тяхното сега.

Публикувано във в-к "Марица", 2009 г.
К.Станилова

Истината или Истините

Истината
 или
Истините?

Притчата и есеистичното продължение бяха писани през месец юни 2009 г.,
провокирани от дебатите за „Нашата” и „Вашата” Истина по време на предизброрната кампания за нов парламент . Независимо от повода там и тогава, все още стои въпросът: Дали животът в крайности не ни прави по-незавършени, по-небалансирани, по-нетърпими към другите, по-озлобени и вероятно по-малко щастливи? Както в личните, така и в обществените ни проявления.

ПРИКАЗКА ЗА ИСТИНАТА

            Някога, някога, в едно малко градче живеела приказно хубава девойка. Наричали я Истина.

            Тя била единствена. Най-красивата. Най-желаната. Най-обожаваната. Мъжете в градчето се състезавали да я спечелят. Всеки един от тях искал тя да бъде неговата единствена Истина. На Истината й харесвало да бъде единствена. Кипрела се. Кичела се с цветята, които й подарявали. Гиздила се с най-хубавите дрехи. И никога не се показвала от къщи, докато не се нагласи пред огледалото. Така де! Толкова очи се впервали в нея, с очакване. Не можела да си позволи да бъде като обикновените девойки.

            Една неделя, на хорото, младите мъже отново се занадпреварвали кой да се хване до нея. Всеки, който успявал, започвал да се чувства по-специален. Но след това толкова се опиянявал от триумфа си, че започвал да гледа другите мъже с насмешка. Сякаш да им покаже на останалите, че щом не са успели да се хванат до неговата девойка, не са единствени и неповторими. Но...! Нямало човек в този град, който да не искал да има единствената Истина. И да бъде единствен и неповторим. Скарали се младите мъже. Задърпали те Истината, докато не накъсали дрехите й. Под скъсаните гиздила се показало тялото й. То било също прекрасно. Било красиво голото тяло на Истината, но в него имало не повече красота от красотата на тялото на коя да е млада девойка. Стъписали се мъжете. А Истината се засрамила. Уплашена да не би отново да се разярят, и да я разкъсат, тя побягнала. Бягала, бягала... докато стигнала до друго градче. В началото, на градските порти, имало табела: ”Град на истините”.

            „Истините ли? Че има ли други Истини освен мен?!!!” - изревнувала Истината.

            Влязла в града задъхано, но какво било учудването й, колко спокойни и приветливи били хората там. На пътя изскокнало едно дете, тя се втурнала да го попита: „Какъв е този град?”. „Това е градът на Истините, отговорило детето. Тук всеки има своята  Истина. Ето, виж, там на хорото, всеки се е хванал до своята единствена Истина. Тук всеки знае, че неговата Истина не е нито по-лоша, нито по-добра от Истината на другия."

            Замислила се Истината колко тежък бил кръстът, който била поела да носи в нейния град и колко усилия й струвало да бъде най-... . И колко спокойствие носи само едно „И”.  Да бъдеш единствена ИстинА или да бъдеш една от многото ИстинИ.

......................................................................................................................................................     

            В този месец, на предизборни агитации, всяка партия представя своята истина, опитвайки се да отрече истината на другата партия. Чуваме абстрактни понятия като свобода - несвобода, ред - безредие, законност - незаконност, можене - неможене, успех- неуспех, отговорност - безотговорност. И точно тези абстрактни понятия провокират дълбоко-емоционални реакции у човек, поради провокиране на мислене в рамките на доброто и злото, черното и бялото. Всеки човек, обаче, влага в тях различно съдържание, сиреч, своя истина, на база минал опит и развитие. Дълбоко в себе си всеки от нас знае, че истината е относителна, опитвайки се да обори истината на опонента си. Но не така стоят нещата със собствената истина, която често е представяна като абсолютна. А ходът на човешкото развитие е доказал, че истината днес, може да не се окаже истината утре.

            Да се живее с идеята за с абсолютната истина е задължаващо, но далеч по-лек е животът с хипотези. Една от хипотезите за черно-бялото ни мислене е културата и религията, които определят и ценностната ни система. Чисто философски и исторически, трите западни религии: юдейство, християнство, ислям, произхождат от едни и същи корени: и трите се основават на съществуването на една Истина, която е достъпна за вярващите, и трите имат свещена Книга. Докато нито източните религии: хиндуизъм, будизъм, шинтоизъм и даоизъм, нито конфуцианството, което е нерелигиозна етика, се основават на абсолютната истина. За Запада е важно в какво вярваш, за Изтока - какво правиш.

            За западната логика съществува аксиомата, че всяко твърдение изключва своята противоположност: ако А е вярно, Б, което е противоположно по значение на А, трябва да е погрешно. За източната логика, ако А е вярно, то противоположното му може също да е вярно и заедно те водят до мъдрост по-висша от А, и от Б. Това се нарича взаимодопълване на противоположностите - на мъжко - женско, на черно - бяло, на добро - зло.

            В началото на Индустриалната революция, преди 200 години, това придържане към абсолютната истина е довело до много научни открития в името на човешкия прогрес. Точно на Запад са били открити много научни закони, докато нито една източна цивилизация не е открила такъв - те просто не са търсели закони. Западното мислене е аналитично, източното - синтетично. И ако до средата на миналия век аналитичното мислене откриваше нови научни технологии, и с това западните цивилизации просперираха, постепенно това мислене започна да става пасив, защото много научни истини започнаха да бъдат оборвани от нови синтетични твърдения. Както Х. Хофстеде казва: „Науката може да има полза от аналитичното мислене, но управлението се нуждае от изкуството на синтеза.” След като западните, аналитично открити технологии са налице, източните култури могат да започнат да ги използват на практика, използвайки умението си за синтез. Кое е вярно и кой е прав не е по-важно от това кое работи и как усилията на  индивиди с различни мисловни модели да се координират за постигане на обща цел.

            А сега дали не е време да се замислим защо западните култури и икономики влизат от криза в  криза, а през последните десетилетия се заговори за петте азиатски тигъра, Китай, Хонг Конг, Япония, Тайван, Ю.Корея, които отбелязват от 60-те години на миналия век постоянен растеж. Според футурологът Хърман Кан това се обяснява с нагласата за приемане и синтез на противоположностите, т. е. конфуцианската етика и в личните отношения, и в икономиката, и в политиката на Изтока. И западното аналитично мислене, както и източното синтетично не са взаимноотричащи се, а взаимнодопълващи се.

            И ако излезем от чисто икономически и политически разсъждения, да се замислим за Истините на другия. Да приемем, че във всеки от нас има всичко. Така всеки е и добър, и лош, и груб, и нежен, и прав, и неправ, и бял, и черен, и  мързелив, и  работлив. Както няма ляво без дясно, ден без нощ, дишане без издишане, живот без смърт.

И колко спокойствие има в една кратка  думичка „И”.

К.Станилова

Публикувано във в-к„Марица”, 2009 г.

Приказка за паниката

Приказка за паниката

            Много отдавна, когато бог Пан се родил, майка му, нимфата Дриопа, като го погледнала, хукнала да бяга. Защото той се родил с кози нозе, рога и дълга брада. Но баща му, Хермес, се зарадвал на раждането на сина си, взел го на ръце и го отнесъл на Олимп. Всички богове се зарадвали на раждането на Пан и се смеели, като го гледали. Пан не останал да живее на Олимп и отишъл в сенчестите гори, в планините. Там той пасял стада, свирейки на звучна сиринга. Щом нимфите чуели чудните звуци от свирката на Пан, тичали на тълпи към него, обкръжавали го и скоро се залюлявал радостен танц. Весело лудували нимфите и сатирите, заедно с палавия козлоног Пан. Когато настанело жарко пладне, Пан се оттеглял в най-гъстите гори или в прохладна пещера и там си почивал. Опасно било да се безпокои Пан тогава. Той бързо се ядосвал и можел в гнева си да изпрати на човека тежък, потискащ сън; можел да се появи неочаквано и да изплаши обезпокоилия го пътник. Най-подир можел да изпрати панически страх и човек да се хвърли да бяга, без да гледа пътя, през гори и планини, по ръба на пропасти, и да не види, че при това бягство всеки миг го грози гибел. Понякога Пан внушавал на цели войски подобен страх и ги обръщал в бягство. Но ако не бил разгневен, той бил милостив и добродушен. Пан закрилял стадата на хората, участвал във веселбите и танците на менадите и бил чест спътник на бога на виното Дионис.

            Минавали много години, бог Пан се сдобил с многолюдна челяд. Роили се панове и панчета ... Та чак до днешни дни.

            Е, понеже днес една свирка не може да се чуе толкова далече панчетата и пановете, наследници на бог Пан, се заселили в една кутия, наречена телевизор, която ги показвала ежечасно, надлъж и нашир по земята, до най-затънтените кътчета на света. И вече не били с кози нозе, рога и дълга брада, като пра-пра-дядо си... Появявали се те от кутията хубави, нагласени и натъкмени. Някои от тях с по две - три дипломи в джоба...

Я като някой мастит диетолог, който тръбял, че ако се яде месо може да се хване луда крава; или че може да се затлъстее. Или като специалист говорел същите страшни неща, само че... за зеленчуците. Казвал той, че били пълни с нитрати. Всъщност нямало значение какво се яде, в крайна сметка можело да се хване рак или нещо такова, страшно!

Ново панче изскачало от кутията, отново като специалист и предупреждавало, че може би идва пандемия – я от птичи, я от свински грип, страшен такъв, който ходел само по хората. Затова трябвало хората да слагат превръзки на устата.

Един по-сериозен пан пък се появявал и казвал, че ако прави любов, човек може да хване СПИН, а ако не прави - я рак на гениталиите ще го докопа, я да си докара ранна менопауза.

Панът, специалист по водата, тръбял: „Изворна вода или минерална, никога чешмяна!” Щото от нея пак се хваща рак, че вътре има... Пригласяли му братовчедите – „Ааа, ама от минералната може да се калцираш!”

Пан-астролог, видял земетресение, изкарал цял един град да спи на палатки...

Друга панка, като загрижена говорителка, съобщавала: „Сезонът на кърлежите дойде! Зачестиха случаите на лаймска болест.” Е, не е рак, ама е страшно!

Пановете и панчетата на козметичната идустрия препоръчвали: ”Не ходете по слънцето. Отново има опасност от рак. Този път на кожата.” Но можело да се размине, ако си купят десетина туби от слънцепредпазен лосион.

И така, вечер след вечер, панове, панки и панчета дружно предупреждавали хората, които гледали втренчено в кутията – за болести, земетресения, за криза и лъчения, за опасност от всякакви извращения.

           

            Един ден старият бог Пан решил да се поразходи и да види какво правят неговите наследници. И се хванал за главата! Хората били толкова втресени, че не смеели да мръднат. Страхували се те, че да се живее е вредно за здравето! Били оставили животът да минава покрай тях... И помен нямало от Дионисиевите празници, от безгрижието на неговото време.

            Ядосал се бог Пан. Натикал всички панове, панки и панчета в кутията. Затворил я той. И оставил една панка, която се наричала паническа болест, да ходи само по тези, които не умеели да се наслаждават на живота.

            Но,... за нея ще стане дума в една друга приказка.

Публикувано във в-к "Марица", 2009 г.

К.Станилова