Случваше се да си позволя да се усетя как Душицата ми е на предела на
силите си. И несигурно да се пооплача на
глас. Сякаш очаквах някой друг да свали торбите, които сама бях нарамила.
Тогава все се намираше кой да потвърди и да нахрани мислещото-се-тогава-за
всеможещо Его, че Може, че ще се сПРАВИ.
Откакто се помнех тези утвърждения галеха ушите ми, че аз съм по-, че аз
съм най- в сравнение с някакви, които не се сПРАВЯТ. Дори не ми е хрумвало да
подлагам на съмнение, че и онзи, който не прави, може би прави най-доброто, на
което е способен в момента. Че може би се обича повече от мен, позволявайки си
да бъде средна ръка, т.е. като всички.
Там и тогава възприемех собствените си нагласи за ПРАВЕНЕТО и НЕПРАВЕНЕТО
като добри, само защото отговаряха на общоприетата нагласа на западния тип
общество-каквото сме ние- че човек е това, което ПРАВИ. Несъзнавайки, че
правенето е извън нас, че всичко, което е резултат на правенето е несигурно,
нестабилно. Че един ден статута, към който се стремим може да го няма.Че ако
замерваме стойността си с онова, което сме направили, лесно можем да рухнем,
когато тези външни ориентири се сринат.
В обществото, в което живеем се цени настъпателността, активността,
правенето. Т.е. всичко, което е проявление на мъжката енергия. Отхвърля се
всичко, що е меко, отстъпващо, пасивно.Т.е. всичко, което е проявление на
женската енергия.
Народът ни е казал:
„Залудо работи, залудо не стой.” И аз , закърмена с идеята, залудо работех
работа заради самата работа. Бях втренчена в успеха заради самия успех. С
неприязън гледах на всеки, който беше нехаен и от време на време ленив и
пасивен. Мдаа, активността създава усещане за контрол над хора и събития.
Активността стимулира пътуването в света
и търсенето на успех и резултатност
навън. Но често е начин да избягаме от пътуването навътре в себе си. Начин да
избягаме от срещата с истинското ни Аз, което може да се окаже и уплашено, и
уморено, и несправящо се. Наред с онзи имидж, който се стремим да представим на
света и себе си, че сме само и единствено СПРАВЯЩИ се. Активността създава
усещане за резултатност в унисон с общо одобряваната нагласа за правене и
трудолюбие. Но...всичко доведено до крайност създава дисбаланс. Активността не
може без пасивността. Мъжкото без женското. Денят без нощта. Огънят без водата.
Будното без спящото.
На мен ми трябваха почти 30 години да разбера, че напъните да се правят и
оправят нещата, могат да натворят големи бъркотии. Когато един ден, вървейки в
парка след две осемгодишни деца, чух едното да казва: „Остави го да отлежи
малко. После ще го видиш по друг начин.Сега нищо не прави.” Не можех да
повярвам. Едно малко дете беше в допир с идеята за временното нищоправене, а аз
тепърва я откривах. Всъщност, ние се раждаме с това изначално знание. Но
растейки, светът на възрастните ни
заразява с идеите за успеха и правенето като гаранция за приемане и обичане,
отдалечавайки ни от детската лежерност в отношението ни към нас самите и към
живота. Правим, оправяме, действаме, гоним, всеки ден сме герои в собствения си
филм от типа „Умирай Трудно” 1, 2, 5 и т.н.,
съвсем забравили да живеем в унисон със собствените си лимити. Докато
един ден някакво събитие, което е цената на успеха: болест, срив, самота обърне
колата. И проумееем един закон за парадокса на успеха. Че, ако искаме нещо,
трябва да се освободим от свръхнапъването да го получим. Да намалим темпото. За
да стигнем по-бързо до целта. „Бързай бавно!” са казали древните гърци. Но не
като съвет в буквалния смисъл на това послание, а като напомняне, че бързането
често ни забавя. Уважението към естествените ритми в протичането на нещата, е
уважение и към нас самите и е форма на самообичане. Че едно нещо може да се
постигне с напъни и задъхване. Или със свирукане по пътя към целта, правейки
малки спирки за отдих. Ориентирането ни
само и единствено към целта, насочва погледа ни към бъдещето, а с това забързва
темпото на нашето Сега. Докато ориентирането ни към пътуването, сменя фокуса
към настоящето. Мести акцента от правенето към съществуването. От бързото към
бавното. Но не по-малко резултатното.
И тогава мерило за успеха
не е колко сме направили или ще направим, а как се чувстваме в душата и тялото
си тук и сега.
Днес за мен успехът не е „на всяка цена”. Той е на цената, която съм готова
да платя. Без да ощетявам себе си в един или друг аспект. Защото щом се
чувствам добре, значи съм цялостна. Както справяща се. Така и понякога
несправяща се. И правеща. И нищоправеща. Приела, че успехът лежи във всеки
провал. И провалът във всеки успех. Радвам се, когато съм в цикъла на успеха.
Отворена съм за нещата, които идват при мен, обгрижвам ги, поливам ги до
тяхното процъфтяване. А когато прецъфтят, приемам, че съм в цикъла на разпад и
провал. Оставям ги да си идат, за да се отвори място за нови неща. И все повече
си позволявам да Нищоправя.
Телефонът звъни. Една приятелка пита:”Какво ще правиш в неделя?” „Как
какво? Неделя е ден за нищоправене.”
Неделя- произлиза от старобългарския глагол „Не дЯлати”. В превод „Не
правя”
К.С.
К.С.
!!!
ПРОГРАМА „РЕСТАРТ”
Една различна лятна ваканция в Родопите.
7-дневен празник на сетивата с акценти " Храната на тялото и душата."
Една програма,чрез която:
- Ще възстановите напълно натрупаното през годината напрежение в тялото, ума и душата.
-Ще събудите любопитството към себе си и света.
-Ще се научите да разпознавате и търсите здравословната духовна и материална и храна.
-Ще се научите да прилагате с малки усилия начини на хранене и живеене, които водят до поддържане на идеалното за вас тегло, а за онези,които желаят ще започнат да намаляване на теглото без йо-йо ефект.
Уникалността на програмата включва усилията на психотерапевт, холистичен диетолог, йога инструктор, масажист.
Повече инфо на: http://kremenastanilova.blogspot.com/2012/03/7.html
