СИЛАТА НА ЧЕСТНОТО "ДА" И ЧЕСТНОТО "НЕ"

Точно преди два месеца ме вълнуваше тази тема. И продължава да ме вълнува. Заради моите преживявания. И тези от срещите ми с хора, които споделят, че не могат да напаснат общуването си с другите важни хора в живота си. Макар научили се да казват своето "Да" и"Не", когато другият приписва друг смисъл на тези кратки думи, продължават да бягат по различни трасета. Без пресечни точки. Всеки в своята самота.
Статусът ми тогава във ФБ гласеше:

"I have a dream:) Имам си една мечта. Да казваме това, което мислим. Да чуваме това, което другият наистина е искал да каже, а не собствените си мисли, приписани му от нас. Да говорим само неща, които са ни ясни - не само с главата, но и с душата. "Да" винаги да означава "да". "Не"винаги да означава "не". Е-ех, тогава ще настане такъъъв живот. Ха дано!"

Много хора лайкнаха този статус. Разгоря се и полемика. А аз...

...все още я имам тази мечта. Заради себе си. И заради другите, поели по пътя на смелите "Да-та" и "Не-та". Защото лъжливите, затова са лъжливи, потайни и коварни. Излъгали другия, самозаблудили се, че сме се спасили там и тогава. След време те изпълзяват на светло - хищни и жестоки - вземайки своята цена - душевния ни мир и телесно здраве. Времето от собствения ни живот.

Затова днес продължавам да пиша по тази тема. За себе си. И за онези, осъзналите се. И за онези, които все още приписват друг смисъл на тези думи. Заради нас - всички.Защото сме словесни същества. И се храним с общуване. И тази храна, ако е развалена, предизвиква натравяне. 

Да можем да разберем разликата между "Да" и "Не". Тези две думи разкриват нашите ЛИМИТИ и ГРАНИЦИ - какво желаем да направим и какво не желаем да направим. Когато казваме "да", но имаме предвид "не", ние губим жизнената си сила, ставаме жертви или мъченици на себе си или другите. Ако казваме "не" на някого, но ситуацията или вътрешната ни нужда изисква нашето "да", ние ставаме стиснати, инатливи, садистични. И в крайна сметка отново наказващи себе си.

За нещастие, съвременният западен човек, или онзи, който се смята за по-развит интелектуално, вярва , че "да" означава: " Харесвам целия теб", а "не" означава : "Отхвърлям те, не съм съгласен, не харесвам целия теб". Повечето хора в по-примитивните общества не влагат този емоционален смисъл в тези две думи. Те дълбоко инстинктивно знаят, че "да" означава само гледна точка, перспектива. И няма смисъл на "Харесвам те целия", а по-скоро "Това, което се случва или правиш, ми е ок за момента." А "не" означава просто лимит, граница, нещо, което не ми е ок тук и сега. Но и означава способност да уважаваме онова, което другият желае или не желае да направи тук и сега. "Не" не означава "Отхвърлям целия теб.", "Не харесвам целия теб".

И можем да се срещнем в друг момент, по нов начин, за ново нещо. И да кажем  за конкретния случай своето "ДА" или "НЕ" там и тогава. Без да го съотнасяме към целия човек и ситуация. И другият просто да чуе "ДА" - това в момента ми харесва. Или "НЕ" - това не ми харесва. Просто е.

Или както е казано простичко в  една Маори поговорка: "Никога не хаби времето си за хора, които не уважават твоите "Да-та" и "Не-та". Но все пак ми се иска да се пресичаме.

Това е една гледна точка към въпроса. Иска ми се да чуя и други. Цяло щастие ще е, ако се пресекат нашите "Да-та " и "Не-та" някъде. 

ОРИЕНТАЛСКА ВЕЧЕР

ОРИЕНТАЛСКА ВЕЧЕР

Приятно прекарване и терапия с ориенталски аромати, вкусове, музика и бели данс.
За всички жени, които искат да работят върху енергията Кундалини чрез бели данс и медитация. Един истински празник на сетивата и тялото.
В два часа ще преживеете Ориента по един различен и магичен начин.

Предварителни умения за танцуване не с необходими.
Носете си воали или шалове за танцуването.

Кога?
13 октомври, 2011 г.
от 19.30 до 21.30 ч.

Къде?
Студио за себепознание, духовно израстване, психотерапия и холистично здраве "РЕА", гр. Хасково, бул. "Съединение" 30-Г.

Срок за записване:
до 11 октомври, на тел.: 0897 06 33 00, Кремена

Водещи:
Ива Парапанова, бели данс;
Кремена Станилова, терапия по сетивата и медитация.

Вход: 15 лв. - включва ориенталски вкусотии и напитки.

Вечерта ще завърши с подарък от Ива - едно прекрасно изпълнение на цял Ориенталски танц.

Едно прекрасно преживяване - 13.10.2011 г. - избрано от вечерта.

ВЕЧЕР НА ОТВОРЕНИТЕ ВРАТИ. И СЪРЦА

СТУДИО

ЗА СЕБЕПОЗНАНИЕ, ДУХОВНО РАЗВИТИЕ, ПСИХОТЕРАПИЯ И ХОЛИСТИЧНО ЗДРАВЕ

Ви кани на 20.09.2011 г. на новия си адрес: гр.Хасково, Бул.”Съединение” 30 - Г

от 19.30 до 21 часа на чаша вино и следлятна среща.

Добре дошли на ВЕЧЕР НА ОТВОРЕНИТЕ ВРАТИ. И СЪРЦА.

Добре дошли са всички:

-които наистина ги е грижа как живеят  и с кого споделят своето израстване и застои;
-които смятат, че самоосъзнаването е начин да живеем щастливо в нашето сега;
-които знаят, че да си осъзнат и сам е най-страшното нещо.

 И затова, нека вечерта да бъде повод:

- да  срещнем стари приятели;

- да се запознаем с нови хора;

- да изградим нови групи на принадлежност.

От мен - за всеки един от вас късмети и прекрасна вечерна медитация.

От вас - усмивките и отворените сърца.

И да не забравяме: Затвореното сърце се пази от лошите преживявания, но е затворено и за прекрасните такива.

Моля ви, потвърдете до 19.09 на поща във ФБ или Е-мейл присъствието си, за да предвидя материали.

Кремена

Страховете

http://www.capital.bg/light/lica/2011/05/26/1095694_priiatnostrashno/

РАЗДЯЛАТА КАТО ПОВОД ЗА ТРАНСФОРМАЦИЯ - Бр. 3, сп. Business Lady Magazine

Къде отидоха мечтите ми?

    Едва ли има жена, преживяла раздяла, да не си е задала този въпрос. Няма значение колко сме успешни и какъв статус сме придобили. Раздялата ни оголва, разтърсва, бръква в онези ранни детски емоционални спомени, когато сме плакали беззащитни и никой не е идвал. Раздялата съживява страховете ни от изоставяне, отхвърляне и самота. Раздялата е малка смърт. Но и повод за възкръсване. Казват, че времето лекува. Но е важно какво правим с това време, какви въпроси си задаваме, за да получим точните отговори. За да продължим.

         

        Раздялата не е събитие само в един ден, в който осъзнаваме, че сме без този, с когото сме преживели моменти на сливане и заедност. Раздялата е пътуване по една дълга магистрала. А моментът на осъзнаване, че един важен човек повече няма да бъде част от живота ни, е само един момент на спиране пред знак стоп на  кръстовище, където не знаем кой път да поемем.

         

        От малки ни учат да се справяме с проблемите. Но справянето не винаги е добър лек за хора, преживели раздяла. Правенето лекува симптомите, но не и причините. Справянето поддържа живота такъв какъвто го знаем и често е насочено към действия по намиране на нов партньор, който да заеме овакантеното място. За някои това може да е решение, но то прилича на превързване на рана, без да сме си направили труда да я почистим.    

           

           Докато ТРАНСформирането е активен вътрешен процес по преминаване ОТВЪД настоящата опитност и качване на ново ниво. Но след изораване на емоционалната ни нива, защото нова реколта на непочистена нива едва ли ще покълне. Или ако покълне ще бъде хилава и нездрава. Без ясно затваряне на минали врати, ставаме уязвими за бъдещето, където може да бъдем неосъзнати повтарячи на един и същи клас. И клиширани съвети от сорта: „Я, се съвземи!”, „Станалото станало!”, само могат да ни накарат да затапим клокочещите отвътре емоции, които рано или късно биха изпълзяли  в следващата ни връзка като подсъзнателен опит с нов партньор да затваряме стари ситуации или като болестен симптом на физическото ни тяло.

         

           Трансформацията е пътуване. И, като при всяко пътуване, има минаване по селски пътища пълни с дупки; има лутаници по непознати маршрути; има неколкократно връщане на един и същи кръстопът. И колкото да ни се иска да стигнем по-бързо до крайната цел, толкова по-бавно стигаме. Е, от време на време излизаме и на магистрали, където натискаме ентусиазирано газта до дупка. Но на магистрала може да стигнем до кръгови и да подминем важната отбивка. Някой път чисто по женски може да влезем в насрещното, където срещаме изумените погледи на останалите шофьори, включваме аварийните и се опитваме да излезем пак на точния път, докато не сме предизвикали катастрофа.

           

          Трансформацията изисква осъзнаване и признаване на съществуващите важни моменти в преработката на случилото се. Има момент, в който се чувстваме уязвими, попадайки в така наречената Неутрална зона - между това, което е било, и това, което ще бъде. Това е време за боледуване, размисъл, прегрупиране, лечение, събиране на информация, адаптиране към новата ситуация. Нормално е да се чувстваме объркани, дезорганизирани, но е добре да държим в съзнанието си мисълта, че всеки нов ред се ражда от един стар хаос. Колко дълго ще продължи този период е  индивидуално, и е добре да си дадем сметка какво обикновено правим след раздяла.

            Всъщност, няма правилен и неправилен начин за реагиране, но когато разберем типичния за нас начин на поведение след раздяла, е нужно да се опитаме да го приемем. Въпреки, че може да виждаме друга жена да се държи по коренно различен начин в подобни ситуации. И после да позволим трансформацията  да се развие в унисон с естествения ни ритъм и енергията, която усещаме вътре в себе си. Както и „да разширим кожата си” с нетипични за нас умения. Дали ще се държим като „ентусиастките” или ще се държим като „мислителките”, или ще бъдем микс от двата типа, определя и скоростта, с която ще се развие трансформационния процес.

            „Ентусиастките” скачат в новото, бивайки нетърпеливи да случат нещата, водени от изначален оптимизъм към себе си и света. Може би са от жените, на които в ранното детство е казвано: ” На изтекла вода бент не се слага!”. Може би са жени, ориентирани повече към бъдещето, отколкото към миналото. Може би са по-доволни от важни аспекти от живота си като дом, кариера, личностово развитие. Може би са по-склонни да експериментират  с новото. И това е тяхната силна страна. Но... възможно е новите промени, които предприемат след раздялата да са външни модификации на живота, опитвайки промени в дома, тялото, социалния живот. Но неосъзнавайки, че подобни външни промени може би временно запълват несигурности, запушват устата на характеровите  страхове от самота и изоставяне. Може би, ако се определяме като ентусиастки, е добре да си зададем въпросите: „Коя съм аз всъщност и от какво се страхувам?”, „ Това, което правя, в унисон ли е с това, което усещам, че съм?”. Ентусиастките опитват едно, второ, трето. Те цъфтят в действието, но ако се случи така, че да останат с празна програма,  се усещат тъжни и депресирани. Тяхното предизвикателство е да смесят силните си страни - енергията и умението да  предприемат рисковете - с истинското пътуване навътре в себе си. И да си позволят истинска интроспекция и самоопознаване.

            „Мислителките” са в другия полюс. За тях е важно да разберат обстоятелствата около миналото, настоящето и бъдещето. Може би в ранното детство  са им пращани послания от типа „Мисли преди да действаш!”. Обикновено те обмислят, проверяват своята и чуждата реалност, но понякога до предъвкване на едни и същи неща, водени от някаква неувереност и страх да не сбъркат пак. Тяхната силна страна е да искат да се саморазберат къде са били, къде са сега и накъде са се запътили. Тяхното предизвикателство е да сприятелят това си умение с умението на ентусиастките  да предприемат външни стъпки. И да имат смелостта да си зададат въпроса: „Умуването придвижва ли ме напред или ме задържа в една сигурна несигурност?”

По време на този първи етап един сигурен белег, че сме готови за следващия е, когато можем да мислим за бившия си партньор без да изпитваме емоционално напрежение, когато тъгата и гневът са вече фон, а не картина.

            Следващата фаза е Началото, когато се чувстваме готови да градим новия си живот, чувстваме се решени да направим всичко, което ни придвижва напред. Тук нещата са отново много индивидуални - можем да очакваме неочакваното, нещата могат да се развиват бавно. Тревожността да е чест спътник във всичко, което опитваме. Неща, страхотни на теория, може да се окажат трудни на практика. Естествено е миналото да нахлува и да се настанява между нас и новите хора, с които се срещаме. Но важното е на този етап да опитваме. В тази фаза е добре да констатираме доколко сме доволни от всички аспекти на живота си: дом, физическо тяло, духовен живот, партньорства, семейни отношения, хобита, количество време за себе си. И не на последно място да си изясним вече през осъзнатия ни натрупан опит какво очакваме от интимната си връзка. И да си дадем сметка какво можем да направим по всеки един аспект от живота си, от който сме неудовлетворени.

            Трансформацията е  както във вътрешните, така и във външните промени, не включва само и единствено намирането на нов партньор. Тя изисква ново отношение към света и себе си.

            Разбира се във всяка жена живее едно романтично момиче, което мечтае да е героиня от приказка с финал: "И заживели щастливо до края на дните си.” Всяка от нас е израснала с подобни приказки в ранното детство, което само по себе си е прекрасно, защото развива фантазията и умението да мечтаем. Но може и да са ни пратили фалшивото послание, че, ако чакаме, принцът ще дойде и ще ни поднесе щастието, за което мечтаем.  Забравяме, обаче, че много от тези героини са или омагьосани, или заспали непробудно. И че всяка раздяла може да е като рязко сутрешно звънене, което да ни пробуди, за да поемем отговорност за това, което ни се случва и да си сътворим живота такъв, какъвто го искаме. Да повярваме, че у всяка жена има една вълшебна фея, а вълшебната ни пръчица са нашите вътрешни женски ресурси да раждаме и да творим. Както и да се самородим.

К. С.

Свободният човек носи у себе си способност да се саморегулира и самомотивира--в-к "Новинар"

Защо зрелостниците избухват точно при завършването си, сякаш идва краят на света?

Думата „избухват” е точна-избухва нещо или някой, който е бил носител на заряд. Излиза нещо,което го е имало, но сега се проявява в деструктивна или самодеструктивна форма. И ние не сме си давали сметка за това или сме си затваряли очите, макар да сме имали усещане за това, което се случва. Тук в това интервю ми се иска да не етикираме и заклеймяваме поведения, а да си дадем сметка за причините и за приноса не само на тийнейджърите за това,което наблюдаваме всяка година. Но да се замислим и за приноса на всеки един от нас.

- На какво се дължи тази агресия сред тях - събарят се кошове, елтабла, огради..., наблюдаваме демонстративно наливане с алкохол, употреба на наркотици, умишлено създаване на конфликти,шофиране в нетрезво състояние?
Свободният човек носи у себе си способност да се саморегулира и самомотивира, но не под страх от наказание, а под влияние на убедеността, че това е добре за него и за околните. В този смисъл, това, което се случва са актове на несвободни хора. Ще поясня-широко застъпено мнение, че агресията е нещо лошо. Да, това, което се случва е болната, садистична форма на агресията-рушене, навлизане в личното пространство на околните, натрапване на собственото си Аз, чрез поведението „Вижте ме”. Тук е въпросът-кой е направил тези несигурни и несвободни хора, които намират деструкцията като единствен начин за забавление и самоутвърждаване? В психологията се счита, че има здрава и нездрава,болна форма на агресия. Когато е потисната здравата агресия, и дълго време нещо е стискано, то изпълзява в болна агресия,която се нарича садизъм.
-Каква е разликата между здрава и нездрава агресия?
Здравата агресия е поведение, което има всяко прохождащо дете от 1 до 2 години-има я и всеки жив организъм-тя е импулс за движение и оцеляване. Когато проходи, детето , иска да ходи , да пипа, да къса, да разглобява с цел опознаване на света. Тази здрава агресия се проявява под формата на много Не-та –като нежелание да прави, това , което иска мама, и много тръшкания и прояви на гняв и недоволство от страна на малкото човече. Този период се нарича „Ужасните две години” .То се нуждае от това поведение, за да се утвърди след периода на зависимостта на кърмачеството като отделен от мама индивид. Това е период, в който детето гради психологическото качество воля и здравата агресията е пробивност, амбиция, себеотстояване, градене на увереност и самочувствие през разпознаване и приемане на собствените си негативни и позитивни емоции и чувства. Но с какво се сблъсква всяко прохождащо дете- постояннни инструкциии и забрани да не пипа, да не цапа, да не ходи, където иска, да ходи на гърнето, когато големите искат, да яде, когато големите са решили, да не бъде уважавано правото му да бъде гневно и тъжно. Нашето общество толерира удобното дете, т.е. кроткото и послушно дете. Без да си даваме сметка, че този неуважен гняв и желания са потиснати, и ако тогава детето е малко и не можещо да реагира на неразбирането на възрастните, идва момент, когато физически пораства и влиза в компенсаторно поведение-на хипер бунтарство, незачитане на границите на другите. Защо се учудваме, че се надуват клаксони , има шумотевица и рушене-това е същата форма на неуважение и навлизане в личното пространство на другите, на каквото всеки един от нас е бил обект, като дете. Детето не чува поучителните слова, а имитира поведението на възрастните. Дете расло в страх от санкция ще се опитва да всява страх . Ако едно дете е възпитавано в незачитане на неговите емоции и пространство, то ще прави същото като възрастен с другите възрастни. И то садистично-с цел привличане на внимание и изпитване на наслада от тези актове.
Всички сме възпитавани по този начин-чували сме много Не-та, това не трябва, онова не трябва, а никога не ни е обяснявано защо е това Не . Нарушаването на родитеските Не-та е било санкционирано с попляскване или с отегляне на любовта под формата на цупеници и вменяване на вини.Така се възпитава в семействата, в детските градини,в училищата, защото самите възрастни сме възпитавани така. В училищната възраст това продължава-ако едно дете изразява съмнения в авторитета и правилността на възрастния, често пъти се сблъсква с реакции от типа „Като пораснеш, ще имаш думата”, „Прави това, защото аз ти казвам-защото съм ти родител, учител, или по-голям.”Естествено е това да предизвиква сдържане на негативни емоции, които чакат да бъдат изразени, тогава, когато е казано, че може. Т.е. абитуриентите вече се преживяват като хора, които са достигнали до възраст, в която могат да бъдат каквито се чувстват от вътре, а не такива каквито им е налагано да бъдат. Естествено, че дълго стискани реакции и безсилие пред самоцелно налагани авторитети ще гърмят по този начин. Казвам го без да оправдавам поведението, но с призив за разбиране и осмисляне как се отнасяме един към друг. Малките хора може да са малки на ръст и години , но са хора със същите чувства и емоции като възрастните. И големите си струва да се замислят как общуват с децата дълго преди да дойде момента на баловете и завършването на училище.
Така детето стиска емоции и е послушно, докато не гръмне това в тийнейджърската възраст.
От една страна възпитанието в ранна възраст е ограничаващо естествените импулси, чрез забрани емоционални лишения, а от друга страна са актовете на хиперзадоволяване с всякакви материални неща. Децата не са обичани с топлина и разбиране, а са обичани чрез вещите, които компенсират внимание и времето на работещия родител. Разбира се, живеем във време, в което родителите са принудени да работят повече поради социално –икономическите принуди , и не е лесно да се отдава качествено време на растящите деца, и вниманието се компенсира с неотказване на всякакви вещи. Така се създават едни неуверени хора с потиснати емоции, а в същото време много егоцентрични и демонстративни.идентифициращи се с вещите, с имането, с изглеждането, а не с това да бъдат.

- Как да си обясним търпението на учителите, които са доста по-зрели от тях, и приемат вандалските им прояви с усмивка?
Поради същата обърканост на възпитанието във възрастните-хора, които стискат недоволството си, насъбрано от нещо или някой друг, кипящи отвътре, но усмихнати отвън.И после поради статуса си на възрастни потискат здравите прояви на себеотстояване в тийнейджърите, а проявяват алогична толерантност към неща, които могат да застрашават както тийнейджърите ,така и околните. Това обърква всеки подрастващ човек. А децата имат нужда от обичаща твърдост и задаване на смислени лимити, които да са мотивирани от възрастните и здраво отстоявани от тях.Това създава сигурност и доверие към възрастните. Смятам, че е време да помислим какви послания изпращаме всеки ден със собственото си поведение към тийнейджърите, преди да сме решили да ги заклеймим. Разбира се, всяко нарушение би следвало да се санкционира-тъй като бивайки в света на възрастните трябва да се учат и на отговорност за правенето или не правенето на определени неща. Така, че всяко рушене и извършване на живото застрашаващи актове по улиците би следвало да не се подминава, а да се отреагирва. Защото това не са прояви ина спонтанност, а на компенсаторно освобождаване на вторична и третична агресия, която се нарича садо-мазохизъм.-т.е гърмя и съм деструктивен, защото дълго време съм стискал.Чувства, мисли ,емоции и мнения. Но трябва да се отбележи, че никакви санкции и принуди не са резултатни само като мерки на наказания, ако не са придружени със разбиране и смислена комуникация със съответния човек. Все повече в държавата ни се постига ред, чрез поддържане на страх от наказание и глоби. А това е бомба със закъснител-свидетели сме на различни случаи през последните месеци, не само по време на баловете.

- На какво се дължи балната суетня - маркови костюми, луксозни лимузини, обувки и чанти за стотици левове и много скъпи бижута?
Самите балове отбелязват края на един период и навлизане в друг период в живота на човека. Във всички култури това се наблюдава от дълбока древност-правели са се ритуали на инициация или посвещаване. Но в съвременността това придобива само формален смисъл чрез обличане на дрехи. Липсва истинският пълнеж-т.е. връзката с ритуала-защо се прави. Младият индивид трябва да премине от детството към света на възрастните, като придобие знанията и уменията типични за тях. Древните хора са възприемали порастването като смърт на детето и раждането на възрастния. В тотемните общества юношата е прекарвал своята инициация извън племето, изучавайки племенните тотеми, закони и ритуали и упражнявайки дейности, типични за мъжкото съсловие. Чак след придобиването на тези знания и умения, често и след полагането на изпит/изпитание, юношата е можел да се завърне в селото като възрастен индивид. Традициите на инициация в различните общeства и периоди са много и многообразни. Общото е, че тя - този преход на юношата между детството и зрялата възраст - е от изключителна важност във всички култури. Юношата трябва да мине през тази инициация за да може да бъде интегриран в племето като зрял индивид.След подобни изпитания младият човек е имал право да носи дрехи като на възрастните. Такова изпитание в днешно време са матурите, но те се налагат като задължително възпроизвеждане на заучени знания, а не като проверка на емоционалната и умствена зрялост на младия човек. И самото обличане на скъпи дрехи е лишено от смисъл, тъй като родителите дълго време преди този момент са започнали да обличат децата си като малки мъже и жени-задоволявайки всякакви материални прищявки като заместител на времето, което трябва да прекарват заедно в общуване и предаване на опитност.

Иска ми се това ,което наблюдаваме да е повод за замисляне и промяна във всеки един от нас. И да помним -,че свободният човек носи у себе си способност да се саморегулира и самомотивира, но не под страх от наказание, а под влияние на убедеността, че това е добре за него и за околните.
Но никой човек не става свободен,ако не е бил свободно дете и свободен юноша.Като под свобода се разбира да мога да изразявам без страх това, което мисля и чувствам,като държа сметка за моите и чуждите права и лично пространство. Свободен означава човек, който не се страхува. Дълго страхувалият се, с потиснати емоции човек, гърми. Отнася се за всеки един от нас. Свободата не е свободия.
Да бъда свободен да изразявам чувства, мисли и емоции,но и отговорен за действията си.
интервю-в-к "Новинар"

!!!

ПРОГРАМА  „РЕСТАРТ”

Една различна лятна ваканция в Родопите.

7-дневен празник на сетивата с акценти " Храната на тялото и душата."

Една програма,чрез която:

- Ще възстановите напълно натрупаното през годината напрежение в тялото, ума и душата.

-Ще събудите любопитството към себе си и света.

-Ще се научите да разпознавате и търсите здравословната духовна и материална и храна.

-Ще се научите да прилагате с малки усилия начини на хранене и живеене, които водят до поддържане на идеалното за вас тегло, а за онези,които желаят ще започнат да намаляване на теглото без йо-йо ефект.

Уникалността на програмата включва усилията на психотерапевт, холистичен диетолог, йога инструктор, масажист.

Повече инфо на: http://kremenastanilova.blogspot.com/2012/03/7.html

GIVE & TAKE BALANCE

GIVE & TAKE BALANCE

К.Станилова
Размисли за баланса между даване и вземане
Публикувано в списание BUSINESS LADY MAGAZINE, бр.2

Някога в едно малко градче имало едно петгодишно момиченце. И както всички петгодишни момиченца, и то имало любими неща. Една голяма плюшена розова маймуна, която гушкаше нощем. И един Иван. Иван или Ваньо беше съседско момче-бяха почти връстници. Заедно си играеха. Заедно се цапаха. Заедно ядяха пържени филийки и бухтички.Заедно спяха на обяд-ту в едната, ту в другата къща. Откривайки света, се учеха на заедност.
Един ден това свърши. И както се случва със света на децата, той се оказа не толкова важен-светът на възрастните имаше да върши по-важни неща от някаква си детска заедност. Бащата на Ваньо беше военен и заминаваше да служи много далече като отвеждаше цялото си семейство там. В някакво друго градче на име Девин. Името на градчето се стори на децата като края на света. В деня , в който Ваньо трябваше да замине, Тя се събуди, усещайки, че за първи път губи нещо важно. Нещо я стискаше за гърлото.Тя не разбираше какво става, но знаеше, че е нещо много страшно,което детското й съзнание отказваше да приеме. Родителите им ги събраха и им казаха да се сбогуват. Ваньо започна да плаче, след секунди вече се дереше - не искаше да тръгне. Тя стоеше объркана, стискаше маймуната и гледаше как възрастните увещаваха Ваньо да спре да плаче. Изведнъж той протегна ръце и ревна по-силно:”Искам маймунатааааааа!” Дали наистина искаше маймуната или искаше да отнесе част от любимата си приятелка? Сърцето й се сви-не искаше Ваньо да плаче. Опита се да го прегърне и дръпна Ваньо към себе си.
Това тогава за никой от възрастните нямаше значение. Имаше значение, че има две разстроени деца, които започваха да стават неуправляеми. Някой от възрастните дръпна маймуната от ръцете й , изричайки „Дай му я! Не виждаш ли как плаче?”
Тя стисна още по-силно маймуната-та нали, ако я дадеше щеше да осиротее два пъти-от тук нататък щеше да бъде без любимата играчка и без любимия приятел. „Добрите деца си дават играчките. Нали ти е приятел.”- Някой дръпна маймуната от ръцете й, даде я на Ваньо, и докато двете деца се опомнят, го натикаха в колата. След малко синият Москвич се скри в прахоляка на завоя-откарвайки надалече приятеля й и нейната играчка.
Плачът, който беше се събирал в гърлото й , изригна с все сила и огласи улицата. Отново някакъв възрастен глас я нахока:” Я, голямо момиче, а плаче!”
Дълго време след този ден Тя усещаше празното. Стоеше на една олющена пейка денем и гледаше по посока на завоя, зад който се беше скрила от погледа й колата. В ушите й кънтяха: „Добрите деца си дават играчките.”-„А беше ли наистина добро дете, щом не искаше да си даде играчката?” Не, Тя искаше да бъде добро дете, затова болката от онзи ден се сви на скришно дълбоко в душата й. Все едно я нямаше. Постепенно случката избледня. И само през годините я навестяваше нощем в съня й. В съзнанието й се беше загнездило посланието, че добрите деца, а после и добрите възрастни хора обичат да дават. Даването беше добро, а за вземането никой не беше й казал нищо там и тогава като дете. Но всеки път, когато видеше тъжни очи, даваше-време, пари, услуги, помощ. От даване не й оставаше време за вземане. А и дори не искаше да знае дали има, или няма нужда-да получи, ей така, защото я има, а не защото е дала.
Залъгваше се ,че дава, защото може, а другите не могат. Че нищо не й струва. А за енергията, която хвърляше, да удовлетворява желанията на този или онзи, дори не си помисляше. А и добрите хора така правят-Дават! Често, обаче, се усещаше, че позволява да бъде манипулирана-от просяците на улицата, от познати, хитреци и мързеливци. Но даваше, защото Тя може! Преживяваше се като добра. Може би и по-добра. От другите, които не могат. А може би можеха, но не искаха? Понякога се възмущаваше вътре в себе си от нечия неблагодарност. Но продължаваше да прави разни неща заради другите. Или поне така вярваше. През ум не й минаваше, че може би дава, за да не изпита онази болка от раздялата, че може би се страхуваше, че ако спре да дава, ще остане сама. И сама не разбираше парадокса, че колкото повече даваше и правеше нещо за другите, толкова повече се усещаше сама.Но.. нали добрите хора Дават и мислят за другите. Докато един ден случайно не попадна на една басня. За трактора и блатото. Но както се говори-случайните неща, никога не са толкова случайни, колкото изглеждат, а идват при нас, когато сетивата ни са отворени за тях. Та в тази басня се разказваше за един трактор, който си орял една нива, близо до едно блато. Орял и си подсвирквал, изпълнен със стръв и енергия за живот. Видяло го блатото и се заоплаквало, колко е тежка съдбата му на блато и колко му тежи тинята, в която тъне.Само, ако можело някой да посипе малко пръст в него, та да престане да бъде блато.Тракторът моментално се закачил-нали бил трактор. А и имал енергия за три трактора, предложил да му помогне.Цял ден сипвал пръст до припадък, а блатото все не било доволно, поглъщало пръстта и все не му стигала. Тракторът заработил още по-настървено, със сетни сили, докато накрая целият се налепкал с кал, натежал и бавно потънал в блатото. Все едно никога не бил там и не бил работил цял ден. А блатото останало там да чака следващия трактор, който щял да си помисли, че може да спаси едно блато от самото него.
Тя се замисли. А можеше ли тракторът да прави друго? Можеше ли да откаже, и какво му пречеше да го направи? Можеше ли за малко да подаде ръка и после да остави блатото да свърши работата си.? Тя имаше един цял живот от този ден нататък да експериментира. Да бъде добра за себе си. И тогава да бъде добра за другите. Да провери дали и двете са съвместими. И може ли да се чувства добра като първо дава на себе си и доволна да дава и на другите? Или да не дава. А и да взема. Вече имаше избор.
Едва ли има човек, на който не е изпращано подобно послание в ранното детство: Добрите хора Дават. Растем и живеем с такива постулати, заблуждавайки се, че не сме егоисти, ако правим нещо първо за другите, ако вземаме под внимание първо техните нужди и желания.
А ако тази последна минута от този текст я посветим за малко честност пред себе си, може да се окаже, че
ние, хората, наистина даваме заради себе си и винаги нещо получаваме: Даваме, за да ни забележи другия, за да ни избира всеки път нас, а не някой по-щедър;даваме от чувство на вина,за да намалим тревожността си от скрито прегрешение; даваме нещо, преди да са ни поискали от страх, че няма да можем да дадем онова, което биха ни поискали; даваме от скрита завист към оня, който може да си иска и е протегнал ръка към нас,защото хроничните даващи, не могат да си искат; даваме без да са ни искали, защото се опияняваме от властта над нямащия; даваме, да не се почувстваме ненужни;даваме, за да направим някого зависим от нас,без да съзнаваме, че то е защото сме зависими от зависимия и т.н., даваме време, пари, комплименти и с всяко даване сякаш крещим-Виж ме тук съм и ме има!
А аз за себе си все повече съм убедена, че не е добре да полагам грижи за някой - било то близък или не, повече от колкото той или тя са склонни да полагат за себе си.
Така де, само на бебета се полагат подобни грижи. А възрастния бихме могли да лишим от шанса за развитие, който батакът , в който се е вкарал,му дава.
И хуквайки да се грижим за него, водени от криворазбрана любов, дали не му пречим повече отколкото му помагаме? Щом имаме толкова енергия да даваме, защо не я ползваме за наши си цели? И да вземем да се почувстваме по-доволни. И благодарни на живота си. И да спрем да претендираме за благодарност от онези, които даже не сме питали дали искат онова, което сме се юрнали да им даваме.
А всъщност ,ако даваме на себе си първо, не бихме били толкова невротично жадни за утвърждаванията, които получаваме при всяко даване, и тогава ще даваме, защото наистина искаме да даваме това, което другият има нужда да получи. И тогава бихме давали с усмивка, онова, което искаме и избираме да дадем, а светът-огледало ще ни отвърне с усмивка, може да не получим от това място, където даваме, но Вселената ще се погрижи да получим от друго място и в друг момент……..
Кремена Станилова
Business Lady Magazine

!!!

ПРОГРАМА  „РЕСТАРТ”

Една различна лятна ваканция в Родопите.

7-дневен празник на сетивата с акценти " Храната на тялото и душата."

Една програма,чрез която:

- Ще възстановите напълно натрупаното през годината напрежение в тялото, ума и душата.

-Ще събудите любопитството към себе си и света.

-Ще се научите да разпознавате и търсите здравословната духовна и материална и храна.

-Ще се научите да прилагате с малки усилия начини на хранене и живеене, които водят до поддържане на идеалното за вас тегло, а за онези,които желаят ще започнат да намаляване на теглото без йо-йо ефект.

Уникалността на програмата включва усилията на психотерапевт, холистичен диетолог, йога инструктор, масажист.

Повече инфо на: http://kremenastanilova.blogspot.com/2012/03/7.html